Зовът на костите

– Вижте какво – заговори бащата, – струва ми се, че злоупотребявате: домъкват ни тук в ранни зори, а после ни карат да чакаме почти час.

Амая забеляза гурелите и белезникавата диря от засъхнала слюнка от устата до лявото му ухо.

– Млъкнете – сряза го тя. – Повиках сина ви, защото е основен заподозрян по тежко престъпление – каза, втренчена в момчето, което се изопна и погледна баща си. – Това, че сте чакали един час, е най-малкият ви проблем, повярвайте, защото, ако не ни сътрудничите, ще прекарате доста време на далеч по-неприятни места от това тук, а ако искате да говорим за злоупотреби, можем да го направим после, на четири очи. Ще разпитам сина ви, можете да стоите тук и да мълчите или да повикате адвокат, но не ме прекъсвайте втори път.

Тя огледа момчето; наистина имаше доста грозна синина на скулата и още две вече пожълтели петна на челюстта. Седеше с изправен гръб, а дрехите висяха като на закачалка на мършавото му тяло.

– Бенят, Бенят Салдуа, нали?

Момчето кимна и кичур от бретона падна на челото му. Амая го изучаваше. Беше притеснен, хапеше долната си устна и бе скръстил отбранително ръце пред гърдите; от време на време прокарваше нервно ръка през устата си, сякаш я бършеше. Да, стоеше в отбранителна позиция, но истината му тежеше и жестовете му издаваха потребност да удави с ръце думите, които напираха да излязат от устата му, за да се отърве от товара си. Искаше да говори, но се страхуваше и тя трябваше да разреши и двата му проблема.

– Бенят, ти си още непълнолетен, но си достатъчно голям, за да носиш гражданска отговорност. Ще говоря със съдията, за да прояви разбиране към положението ти – каза тя и хвърли бърз поглед към бащата. – Аз искам и мога да ти помогна, но за целта трябва да си искрен с мен. Ако ме излъжеш или скриеш нещо, ще те оставя на съдбата ти, а съдбата ти не е розова. – Тя даде на момчето няколко секунди, за да вникне в думите й. – Ще ми позволиш ли да ти помогна, Бенят?

Той закима живо.

Разпитът бе по-скоро поривист разказ на хлапака, в който той обясняваше как един мъж се свързал с него през блога, как отначало мислел, че е попаднал на човек, който мисли и брани същите теории като него самия, как с всяко следващо нападение на църквата нещата все повече се изплъзвали от ръцете му, особено когато узнал, че до олтара са били подхвърлени човешки кости. Това нямало нищо общо със защитаваните от него теории. Даде описание на мъжа, с когото се бе срещнал лице в лице само по време на оскверняванията: държал да го нарича „Кагот“ и половината от пръстите на дясната му ръка липсвали. Когато свърши, въздъхна така дълбоко, че Амая не успя да сдържи усмивката си.

– Олекна ти, нали?

Тя излезе от стаята и се обърна към Сабалса, който чакаше до вратата.

– Пуснете съобщение с описанието на тоя тип с пръстите.

Сабалса кимна утвърдително, свел поглед. Ириарте се приближи към нея.

– Обади се мъжът ви. Каза веднага да му позвъните, било спешно.

Това я разтревожи, Джеймс за пръв път й оставяше съобщение в службата, трябва да беше нещо наистина сериозно, щом не можеше да изчака да включи отново звука на телефона си, изключен по време на разпита. Изкачи стъпалата две по две и тръгна към залата, която използваше за кабинет.

– Джеймс?

– Амая, Йонан ми каза, че вече си в Елисондо.

– Да, не ми остана време да ти звънна. Какво става?

– Амая, мисля, че трябва веднага да дойдеш.

– За Ибай ли е, какво му е?

– Не, Амая, Ибай е добре, всички сме добре, не се притеснявай, но си ела веднага.

– О, Джеймс, за бога, кажи ми още сега, ще се побъркам!

– Тази сутрин идва Маноло Аспирос, архитектът, и докато приготвя Ибай, му дадох ключа да иде преди нас в Хуанитаенеа. След малко ми звънна и ми каза, че не бивало да избързваме с обработката на градината, защото покрай строежа и натрупаните материали всичко щяло да отиде по дяволите. Уверих го, че не правим нищо в градината, а той ми каза, че земята била разкопана или разровена на няколко места около къщата, сякаш било садено нещо. Амая, сега съм в къщата. Архитектът е прав. Наистина има дупки и в тях има нещо, тук има нещо...

– Какво е?

– Мисля, че са кости.

Тя грабна куфарчето за работа на терен и хукна надолу по стълбите, без да чака асансьора. В коридора, в дъното на партера, Ириарте и Сабалса разговаряха тихо, но по оживеното ръкомахане разбра, че спорят.

– Инспектор Ириарте, елате с мен, моля.