Зовът на костите

– Грешиш, тя позволи да погребат айта до амачи, защото той така искаше, но ама никога не е принадлежала напълно на това място. Тя се е разпоредила да бъде погребана в Сан Себастиан, в пантеона на тяхното семейство в гробището „Польое“.

Амая рязко спря.

– Сигурна ли си в това?

– Да. От няколко години държа при себе си писмо, в което собственоръчно е дала указанията за траурната служба и за погребението си.

Амая помисли няколко секунди и после попита:

– Флора, ти си била седемгодишна, когато аз съм се родила, какво си спомняш от онова време?

– Ама че въпрос, как искаш да помня?

– Не знам, не си била толкова малка, все имаш някакъв спомен.

Флора се позамисли.

– Помня как двете с Рос те хранехме с биберона, айта ни позволяваше. Той приготвяше шишето, слагаше те в ръцете ни, както седяхме на дивана, и ние се редувахме да те храним. Вероятно сме се забавлявали.

– А ама?

– Ами по онова време вече не беше добре с нервите, горкичката, открай време толкова много страда...

– Да – отвърна студено Амая.

Флора се обърна като поразена от гръм.

– Виж какво, ако искаш да говорим, ще говорим, но ако ще почваш така, аз си тръгвам – отсече тя, вървейки към изхода.

– Чакай, Флора.

– Не, няма да чакам.

– За мен е важно да знам какво е ставало по онова време.

Без да се обръща, Флора вдигна ръка за сбогом, стигна до желязната ограда и излезе от гробището.

Амая въздъхна победена. Върна се назад до гроба на Ан Арбису и вдигна малкия предмет, който бе забелязала. Орех. Черупката му лъщеше и Амая разбра, че сестра й го е държала в ръката си миг преди тя да я повика. Орех. Остави го където си беше и продължи по стъпките на Флора към изхода. Телефонът иззвъня. Погледна изненадано екрана; беше Флора.

– Ама имаше една приятелка, Елена Очоа, живее в първата бяла къща до пазара. Не знам дали ще пожелае да говори с теб, преди много години двете с ама се скарали, престанали да си говорят и оттогава не си продумали. Мисля, че тя е човекът, който най-добре я е познавал по онова време. Само се надявам да проявиш уважение и да не говориш лоши неща за нашата майка, та да не съжалявам за това обаждане.

Затвори, без да чака отговор.

– Знам коя си – каза жената, щом я видя. – С майка ти бяхме приятелки, но това беше преди много години. – После се дръпна настрана, за да й стори път. – Ще влезеш ли?

Коридорът беше много тесен, но въпреки това в него бе поместен огромен шкаф, покрай който трудно се минаваше. Амая спря, чакайки жената да й каже накъде да върви.

– В кухнята – прошепна тя.

Амая влезе в първата врата вляво, домакинята я последва и й даде знак да седне на един стол до стената.

– Искаш ли кафе? Тъкмо щях да си правя.

Амая прие, макар да не й се пиеше. Жената беше видимо притеснена, въпреки че явно полагаше усилия да бъде любезна. При все това в поведението й се долавяше сдържана истерия, която я караше да изглежда несигурна и лесно уязвима. Сложи двете кафета върху кухненската маса и седна на отсрещната страна. Докато си слагаше захарта, разсипа част от нея на покривката.

– Божичко! – възкликна, може би прекалено ядосана.

Амая я изчака да почисти и да седне отново, давайки си вид, че изцяло се е съсредоточила върху кафето си.

– Хубаво е – каза.

– Да – отвърна жената, замислена сякаш за друго, и вдигна очи да я погледне в упор. – Ти си Амая, нали? Най-малката.

Амая кимна.

– Когато ти се роди, ние вече се бяхме отчуждили. Аз дълго го преживявах, защото много обичах майка ти – каза тя и замълча. – Наистина я обичах и ми беше много болно, че прекъсваме приятелството си. Аз нямах други приятелки и когато майка ти пристигна тук, станахме неразделни. Навсякъде ходехме заедно, разхождахме се, грижехме се за децата: аз също имам дъщеря, на годините на най-голямата ти сестра. Ходехме на пазар, в парка, но най-вече разговаряхме. Хубаво е да имаш с кого да си продумаш.

Амая се съгласи, подканвайки я да продължи.

– Така че когато се отчуждихме, дълго страдах. Мислех си, че с времето ще размисли и може би... Но вече знаеш, че това така и не се случи.

Жената вдигна чашата си и почти се скри зад нея.

– Коя е причината, която може да накара две приятелки да се отчуждят?

– Има само едно нещо, което е в състояние да застане между две жени. – Тя я погледна и кимна утвърдително.

– Някой мъж.

Амая прехвърли мислено поведенческия профил на майка си, откакто я помнеше. Нима е била толкова сляпа? Нима пристрастният поглед на дъщеря й бе попречил да види майка си като жена с женски потребности? Мъж ли бе в основата на психичното разстройство на Росарио? Може би заради факта, че не е била свободна, за да тръгне с него в закостеняло и затворено общество като бастанското.

– Майка ми е имала любовник?

Жената се ококори от изненада.

– О, не, не, разбира се, откъде ти хрумна? Не, връзката не беше такава...

Амая вдигна двете си ръце, настоявайки за отговор.