Зовът на костите

– „Върви си сама“ – повтори тя невярващо.

Това беше магическа формула, предпазно заклинание срещу вещици, което от трийсет години не беше чувала. В съзнанието й нахлу живият спомен за нейната амачи Хуанита, която й повтаряше: „Разбереш ли, че пред тебе стои вещица, скръсти пръстите си ей така – казваше тя, пъхайки палеца между показалеца и средния си пръст, – а ако те заговори, й викни „върви си сама“. Това е проклятието на вещиците – кръстосват сам-самички и никога, никога не спират за почивка, дори когато умрат“. Амая се усмихна на ясния спомен, погребан в забравата от години, и на удивлението, че изведнъж е оживял, че тази ужасна жена я бе накарала да си го спомни. Спря колата на банкета и позвъни в кметството на Бастан, за да пита за гробаря; после подкара към гробището на Елисондо.

Кабинетът на гробаря всъщност беше една циментова кутийка, незабележима отдалеч сред големите гробници с врати в горния край на погребалния парк, които толкова й напомняха за тези от Ню Орлианс. Вътре – малка маса и стол, а край тях – купища въжета, метли, кофи, разглобени механизми, подпори и клинове, лопати, че и количка. В единия ъгъл – железен шкаф със заключалка, а на стената – календар с котенца в кошница, който тук изглеждаше абсолютно не на място. Приведен над масата, стоеше възрастен мъж в дочен гащеризон, който, като я чу зад гърба си, се изправи. Амая зърна транзистора и разпилените батерии върху плота.

– А, добър ден, вие ли се обадихте за картотеката?

Тя потвърди с глава.

– Ако са от 1980 година, са тук – каза той, стана и потупа с ръка металния шкаф. – По-скорошните ги записват в компютрите, ама това си е отдавна и... – Той сви красноречиво рамене.

После измъкна от шкафа подвързана книга, на чиято корица бе отбелязана годината, и я постави върху масата. С безкрайно внимание разгъна свидетелството, което Амая му подаде, и с пръст премина през имената, написани на ръка по страниците.

– Няма го тук – отсече, вдигайки глава.

– Това, че няма име, може би усложнява нещата?

– Но по дата и причина за смъртта щяхме да го открием; не е тук.

– Не може ли да е в друга книга?

– Няма друга книга, по една за година, и никога не я довършваме – отвърна той и прелисти с пръст последните страници, които бяха празни. – Сигурна ли сте, че погребението е било в това гробище?

– В кое друго може да е? Семейството е от Елисондо.

– Ами може сега да са от Елисондо, а някой от дядовците да е бил от друго село и да са погребали детето там...

Амая излезе от циментовата кутийка, сгъвайки листа, прибра го във вътрешния джоб на палтото си и тръгна към гроба на Хуанита. Ето го малкият железен кръст, върху който бе написано името; вляво от него – кръстът на дядото, когото не помнеше, а точно отзад – този, който бе избягвала дори да поглежда през годините – кръстът на баща й. Любопитно бе как помнеше всяка подробност от деня, в който леля й й се беше обадила, за да й каже, че баща й е починал, макар че тя вече го знаеше: беше го разбрала само миг преди да звънне телефонът, и в същата секунда всичката студенина, всичкото мълчание, което ги бе разделяло като баща и дъщеря, се стовари върху нея като безсрочна присъда, защото срокът бе изтекъл. Тя погледна крадешком името върху кръста и болката я прободе, прибавяйки се към стария въпрос: защо го позволи?

Отстъпи крачка назад и огледа с критично око пръстта – беше затревена и нямаше никакви признаци да е била разравяна. Изкачи се почти до края на гробището, минавайки покрай могилата на Аиноа Елисасу, момичето, чието убийство бе станало повод за завръщането й в Бастан, за да се захване с най-страшния случай в живота си. Видя цветя и малката парцалена кукла, която някой бе оставил там. Почти в дъното откри старата гробница на нейните прадядовци и на някакъв чичо или леля, починали, преди тя да се роди. Железните халки за украса бяха оставили ръждиви дири, тънко каналче, по което дъждът бе влачил с години червеникавата боя. Тежката надгробна плоча стоеше непокътната.

Обърна се и заслиза към центъра на гробището. Като приближи до голямото разпятие, изправено като на пост в центъра, видя Флора, неподвижна, с леко наведена глава пред гроба на Ан Арбису. Озадачена, Амая я повика.

– Флора.

Сестра й се обърна и тогава забеляза, че очите й са влажни.

– Здравей, Амая, какво правиш тук?

– Разхождам се – излъга тя и се приближи до нея.

– Аз също – каза Флора и тръгна към пътеката, избягвайки да я поглежда.

Амая я последва и двете изминаха няколко метра, без да си говорят и да се поглеждат.

– Флора, знаеш ли дали нашето семейство има друга гробница или гроб тук или другаде в долината, освен гробницата на прадядовците и гробовете в земята?

– Не, и да ти кажа право това е голям срам. Прадядовците горе, дядо, баба и айта долу. Всички пръснати из гробището като бедняците.

– Интересно е, че нашите родители не са закупили голяма гробница, изглежда присъщо за ама. Учудвам се, че не го е помислила, че е готова да я погребат до амачи Хуанита.