Зовът на костите

– Ами ако на бебето е била направена хирургическа операция, например ампутация на някой от крайниците?

– Това би се извършило в болница. Имайте предвид, че в тогавашните селски кабинети се лекуваха и оперираха само дребни неща.

– А ако някое от бебетата е починало?

– Ако е починало тук, в долината, трябва да имам копие от смъртния акт. Брат ми подписваше всички свидетелства от онази епоха, но само ако смъртта е настъпила в долината, а не в някоя болница в Памплона.

– Бихте ли го потърсили, ако обичате.

– Разбира се. Ще е малко по-сложно, защото ни липсва името на детето.

Амая прелисти картона, в който наистина нямаше отбелязано име за никое от двете момиченца, и си спомни колко трудно тя самата бе решила как ще кръсти Ибай, когато се роди. Дали по това не приличаше на майка си?

Фина отиде до друг шкаф и извади картонена кутия, на която бе написана датата и годината.

– Предполага се, че е починало същата година, така ли?

– Да, смятаме, че е било новородено.

Само след минута жената измъкна един свитък измежду другите.

– Ето я: новородена дъщеря на Хуан Саласар и Росарио Итурсаета. Причина за смъртта? Я, гледай ти! Люлчина смърт.

Амая я погледна въпросително.

– „Люлчина смърт“ наричахме най-общо синдрома на внезапна смърт при кърмачета – отвърна жената и подаде листа на Амая, – което ни навежда на мисълта, че нещо с детето не е било наред.

– Било е болно?

– Не точно болно, но понякога има неща, които не се установяват при раждането и се виждат едва след няколко часа.

– Не разбирам.

– Някоя изостаналост например или недъг. Почти всички новородени имат изпъкнали глави, лицето е сплескано заради престоя в родовия канал и се наблюдава известен страбизъм, но някои неща се забелязват едва след няколко часа.

– Ясно... – каза бавно Амая... – Но не е задължително да причиняват смърт.

Жената се втренчи в нея, както държеше кутията с две ръце, и на устата й се изписа крива усмивка.

– Значи и вие сте от ония...

Космите на тила й настръхнаха и Амая веднага позна неприятното усещане, както когато откриеш, че красива саксия с мушкато е поразена от паразити.

– От кои ония? – запита тя, знаейки, че отговорът няма да й хареса.

– От ония, дето вдигат шум до бога, без дори да знаят за какво иде реч. Но пък сигурно сте за аборта, когато зародишът покаже неврологични аномалии.

– Но едно новородено не е зародиш.

– Така ли? Е, аз съм акушерка, виждала съм хиляди новородени бебета и стотици аборти и не съм убедена, че има чак толкова голяма разлика.

– Да, ама има и основната е, че новороденото дете вече не е част от майка си, както го определя законът.

– Ха, законът – каза жената и прокара ръка през косата си. – Плюя аз на тоя закон. Вие имате ли представа какво означава за семейство с три или четири деца да се бори с още едно, особено ако е с някакъв недъг?

– Чакайте малко, да не би да ми казвате, че вие с брат си... сте умъртвявали новородени с увреждания?

– О, не и брат ми. Той беше като вас, добродетелен моралист. Да, признавам си го без срам: тези нарушения вече нямат давност. В повечето случаи близките сами се справяха, само понякога се налагаше да им помагам, защото не им достигаше смелост да го направят заради тая дивотия с „плода на твоята утроба“, но те ще отрекат, както и аз, пък и официално това е люлчина смърт. От друга страна, лекарят, подписал смъртните актове, в случая брат ми, беше безупречен човек и вече не е между живите.

– Нарушения? – възмути се Амая. – Наричате ги нарушения? Та това са убийства.

– Боже господи! – възкликна жената, имитирайки силно раздразнение, което изведнъж се превърна в абсолютно презрение. – Я не се занасяйте!

Амая внимателно я огледа. С розовата си блуза и гумените ботуши тази очарователна госпожа, посветила живота си на отглеждането на азалии и израждането на деца, беше социопат без угризения от никакъв род. Тя усети как вътре в нея гневът й нараства и заема пространството, отстъпено от недоумението. Изброи наум законовите причини да я арестуват, но осъзна, че Фина е права: нямаше начин да докажат престъпленията с изтекла давност, достатъчно беше само да ги отрече и дори най-посредственият адвокат щеше да я изкара невинна.

– Ще взема този документ – каза тя, пронизвайки я с поглед.

Жената сви рамене.

– Вземете каквото щете, обичам да сътруднича на полицията.

Без да чака домакинята, Амая излезе в градината и благодари на студения въздух, че й помогна да преодолее усещането за задушаване, което я бе обзело вътре в тази къща. Докато крачеше решително към изхода, Фина попита подигравателно зад гърба й:

– Не искате ли букет цветя, госпожо инспектор?

Амая се обърна да я погледне.

– Върви си сама! – каза тя, без да знае точно защо.

Усмивката замръзна на лицето на жената и тя потрепери, сякаш изведнъж бе полъхнал арктически студ. Опита пак да се усмихне, но устните й се повдигнаха като на куче и зъбите й блеснаха до венците, заличавайки всяка следа от отминала хубост.

Амая ускори крачка в такт със сърцето си, влезе в колата и подкара към края на селото; едва тогава забеляза, че още стиска между пръстите си и волана пожълтелия лист хартия.