Зовът на костите

Макар и претъпкано с растения и много влажно, вътре беше приятно и във въздуха, по-топъл отколкото външния, се усещаше наситен ментолов аромат.

– Човек робува на навиците си – каза жената, докато се навеждаше да отстрани новите кълнове на някакви насаждения. Откъсваше ги с нокът – леко мръсен и позеленял от бликащия от растенията сок, и ги хвърляше в една празна саксия.

Амая я огледа. Носеше гумени ботуши със сложни кашмирени шарки, бричове за езда и розова блуза, а изсветлялата й рижа коса, какъвто, изглежда, беше естественият й цвят, бе събрана с шнола на тила. Когато вдигна очи към нея, Амая видя, че устните й са начервени в бледорозово. Все още беше много хубава. Пресметна, че е някъде към шейсет и пет годишна. Сабалса й бе споменал, че току-що се е пенсионирала, а състоянието на градината й говореше, че това е любимото й занимание.

– Очаквах ви, вашият колега ми каза, че ще ме посетите. Свършвам с това и влизаме да пием чай; ако не им махна новите пъпки сега, ще погълнат цялата сила на растението – допълни тя почи гневно.

Къщата отвътре не падаше по-долу от градината. С подчертано викторианския си дух и изобилието от украшения, предимно порцеланови, тя беше хем красива, хем главозамайваща. Домакинята й поднесе чай в много фин сервиз и седна срещу нея.

– Брат ми почина отдавна, той купи тази къща, макар че, за щастие, ме остави аз да я обзаведа. И парникът беше негова идея. Отначало никак не бях доволна, но градинарството е като наркотик, влезе ли ти в кръвта...

– Разбрах, че вие сте били неговата медицинска сестра.

– Откровено казано, нямах избор. Брат ми беше добър, но малко старомоден човек. Беше почти с двайсет години по-голям от мен, родителите ми ме заченали, когато това изглеждало невъзможно. Те, горките, си отидоха с малка разлика един след друг, когато бях на четиринайсет, но преди да починат, накараха брат ми да обещае, че винаги ще се грижи за мен. Виждате ли, сякаш ние, жените, не можем да се грижим сами за себе си. Предполагам, че са го направили с добри намерения, но той го прие дословно, така че се изучих за медицинска сестра, не казвам медицина, забележете, а за медицинска сестра, и станах негова помощница.

– Разбирам – каза Амая.

– Бях такава, докато се пенсионира, когато най-сетне можех да се хвана на работа извън долината, по болници, с други лекари. Но сега аз самата съм вече пенсионерка и какво открих? Че ми харесва да си стоя тук.

Амая се усмихна, знаеше за какво говори.

– Помагахте ли на брат си при ражданията?

– Да, разбира се, една от дипломите ми е за акушерка.

– Раждането, за което ми трябва информация, е било през юни 1980 година.

– О, значи, със сигурност е в картотеката, елате с мен – каза тя и се изправи.

– Тук ли пазите картоните?

– Да, брат ми имаше кабинет в Елисондо и още един тук, у дома, типично за селските доктори. Когато се пенсионира, затвори консултацията в Елисондо и пренесе всичко тук.

Влязоха в кабинет, който спокойно можеше да се нарече английски клуб за пушачи – една от стените бе заета изцяло с великолепна колекция от лули, която си съперничеше с друга – на стари стетоскопи и слушалки. Амая си спомни забележката на доктор Сан Мартин за широко разпространения обичай сред лекарите да колекционират инструменти от професията си.

Фина записа датата на едно листче.

– 1980 ли казахте?

– Да.

– Името на пациентката?

– Росарио Итурсаета.

Тя вдигна глава изненадана.

– Помня тази пациентка, не беше добре с нервите, тогава така се наричаха невротиците.

Без да знае точно защо, Амая изпита неудобство.

– Не искам медицинския й картон, само информация, свързана с ражданията. Ще ви трябва ли съдебна заповед?

– Що се отнася до мен, не. Брат ми е мъртъв, пациентката – вероятно също. Вие сте полицай, със сигурност ще извадите такава заповед, за какво да усложняваме толкова нещата? – каза Фина и сви рамене.

– Благодаря.

Жената се усмихна, преди отново да се наведе над картотеката, и Амая пак си помисли, че трябва да е била много хубава.

– Ето го – каза Фина и измъкна една папка, – доста обемисто досие. Да видим ражданията. Да... Първото е през 1973 година, естествено раждане, без усложнения, здраво на вид момиченце, име – Флора. Второ раждане през 1975 година, естествено раждане, без усложнения, здраво на вид момиченце, име – Росаура. Трето раждане, 1980 година, естествено раждане, близнаци, без усложнения, две момичета, здрави на вид, имена – няма.

Сърцето на Амая заби учестено от лекотата, с която тази жена току-що й бе казала, че е имала още една сестра. Тя издърпа пожълтелия лист от ръцете й.

– Здрави на вид?... Ако едното от децата е било болно или е починало, щеше ли да бъде отбелязано тук?

– Не. По онова време при домашните раждания нямаше много средства: както виждате, не се посочва дори теглото, нито ръстът; правеше се апгар тест и рутинен преглед. „Здрави на вид“ е шаблонен израз, ако едно от бебетата се е родило например с кардиопатия, тя нямаше как да бъде установена, освен ако при самото раждане не покажеше явни симптоми.