Зовът на костите

После трето. Пляс, пляс, пляс... и още едно. Докато забарабани като силна градушка или като че ли реката закипя.

– Нищо не мога да направя – повтори тя, загубила ума и дума от страх.

– Почисти реката – отекна мощен глас.

– Реката.

– Реката.

– Реката – добавиха и други в хор.

Тя се заоглежда отчаяно, за да види чии са гласовете, викащи откъм водата. Сред облаците над Бастан се появи пролука, през нея се промъкна сребристото сияние на луната и освети жените, насядали по облите камъни край реката, които пляскаха с патешките си крака по повърхността, скубеха дългите си коси и повтаряха литанията, която бликаше свирепо от устите им с дебели червени устни и остри като игли зъби.

– Почисти реката.

– Почисти реката.

– Реката, реката, реката.

– Амая, Амая, събуди се. – Властният глас на акушерката я върна отново към действителността. – Хайде, Амая, вече си готова. Сега е твой ред.

Но Амая не чуваше, защото над гласа на акушерката продължаваше да ехти онзи зов.

– Не мога – извика тя.

Напразно, защото жените не слушаха, само натякваха.

– Почисти реката, почисти реката, измий обидата... И гласовете им преминаха в крясък, който се сля с излезлия от собственото й гърло при свирепата захапка на поредната контракция.

– Амая, трябваш ми тук – каза акушерката, – следващия път напъни силно. От теб ще зависи дали раждането ще продължи с две или с десет контракции. Ти решаваш – две или десет.

Амая кимна, надигна се, за да стисне железните ръкохватки, а Джеймс се премести зад нея и я подпря мълчаливо с изкривено лице, но с твърдо изражение.

– Браво, Амая – похвали я акушерката. – Готова ли си?

Тя кимна.

– Ето я следващата – каза жената, гледайки монитора. – Напъвай, скъпа.

Вложи цялата си душа в усилието, задържа дъх и напъна, докато усети, че нещо в нея се скъсва.

– Отмина. Добре, Амая, чудесно се справи, но трябва да дишаш и за теб, и за бебето. При следващата контракция дишай, ще свършиш повече работа, повярвай ми.

Тя кимна послушно, докато Джеймс попиваше капките пот по лицето й.

– Добре, ето я следващата. Хайде, Амая, да приключваме, помогни на бебето си, изкарай го най-сетне.

Две или десет, две или десет – повтаряше някой в главата й.

– Никакви десет – прошепна.

И докато се съсредоточаваше върху дишането, почна да напъва, да напъва и да напъва, докато усети как душата й се разлива и как някакво невероятно усещане за напускане обзема тялото й.

„Може би кръвта ми изтича“, помисли. Хрумна й също, че и така да е, й е все едно, защото да ти изтича кръвта, е сладостно и приятно. Никога не бе кървила по този начин, но агент Дюпри, който след изстрел в гърдите бил на косъм от смъртта, й бе разказал, че от куршума го заболяло ужасно, но изтичането на кръвта било сладостно и приятно, сякаш се превръщаш в олио и се разливаш. И колкото повече кървиш, толкова по-безразлично ти става.

Тогава чу плачът. Силен, мощен, истинска декларация за намерения.

– Боже, какво хубаво момченце! – възкликна медицинската сестра.

– И русичко като теб – добави акушерката.

Тя се обърна, за да потърси очите на Джеймс, и видя, че и той е не по-малко объркан от нея.

– Момченце ли казахте? – попита.

Гласът на акушерката долетя от другия край на залата.

– Да, момченце, три килограма и двеста грама, много хубаво бебе.

– Но... бяха ни казали, че е момиче – обясни Амая.

– Е, който ви го е казал, е сбъркал. Случва се понякога, макар че обикновено е обратното: момичета, които приличат на момчета заради положението на пъпната връв.

– Сигурна ли сте? – настоя Джеймс, който продължаваше да подкрепя Амая откъм гърба.

Амая усети топлата тежест на телцето, мърдащо силно в хавлиената кърпа, която акушерката току-що бе поставила върху нея.

Акушерката се усмихна:

– Момче, без никакво съмнение – каза тя, докато отгръщаше хавлията и показваше бебето в целия му ръст.

Амая беше смаяна.

Малкото личице на сина й се гърчеше в прекалени гримаси и се въртеше, като че ли търсеше нещо. После вдигна малкото си розово юмруче към устата, засмука го здраво, полуотвори клепачи и я погледна.

– Боже господи, момченце е, Джеймс – успя да промълви тя.

Съпругът й протегна пръсти и докосна копринената бебешка бузка.

– Прекрасен е, Амая... – гласът му се прекърши, докато го казваше и се навеждаше да я целуне. По лицето му се стичаха сълзи и устните му й се сториха солени.

– Честито, скъпа моя.

– Честито и на теб, айта⁵ – каза тя, загледана в детето, което изглеждаше силно заинтересувано от светлината на тавана и бе отворило широко очи.

5Татко, татенце (баски). – Б. пр.

– Наистина ли не знаехте, че е момче? – чудеше се акушерката. – Аз пък мислех, че знаеш, не спираше да повтаряш името му по време на раждането: Ибай, Ибай. Така ли ще го кръстите?

– Ибай... реката – прошепна Амая.

Тя погледна усмихнатия Джеймс, а после и сина си.

– Да, да – отвърна. – Ибай, това ще е името му – след което се разсмя от сърце.

Джеймс я погледна развеселен, усмихвайки се на нейното щастие.

– Защо се смееш?

Тя се заливаше от смях и не можеше да спре.

– На... на физиономията на майка ти, когато разбере, че ще трябва всичко да връща.

2