Зовът на костите

– Когато ти забременя, още в самото начало хвърлих едни карти само за да видя дали всичко е наред, и тогава си беше момиче без никакво съмнение. Проверих още няколко пъти през следващите месеци, но не се съсредоточих особено върху пола, защото вече си го знаехме. Но когато към края почна да ставаш доста странна и ми призна, че не си способна да му избереш име и да му купуваш дрешки, аз ти дадох похвално психологическо обяснение – усмихна се Енграси, – но пак погледнах картите и да ти призная, за миг се побоях от най-страшното: да не би тези твои задръжки, тази твоя неспособност да означава, че малката няма да се появи на бял свят. Понякога майките имат подобни предчувствия и винаги са свързани с действителен сигнал. А най-удивителното беше, че колкото и да настоявах, те мълчаха за пола на бебето, не искаха да ми го кажат, а ти знаеш какво повтарям аз, когато картите премълчат нещо – щом не го казват, значи спада към онова, което не бива да знаем. В някои случаи става дума за неща, които ще си останат забулени в тайна завинаги, защото не е в природата на фактите да ги узнаем; в други ще се изяснят, когато му дойде времето. Когато Джеймс ми се обади в оная ранна сутрин, картите бяха бистри като чаша вода. Момче.

– Искаш да кажеш, че според теб съм щяла да родя момиче, но то се е превърнало в момче през последния месец? Това не звучи особено научно.

– Мисля, че беше на път да родиш момиче и нищо чудно някой ден да го родиш, но също така мисля, че някой е решил, че времето на дъщеря ти още не е дошло, оставил е решението за последния момент и накрая е постановил да се появи Ибай.

– Но кой според теб би взел подобно решение?

– Може би онази същата, която ти го даде.

Амая се изправи ядосана.

– Ще направя кафе. Ти искаш ли? – Леля й не отговори на въпроса.

– Лошо правиш, като отричаш, че станалото беше необичайно.

– Не го отричам, лельо – защити се Амая, – само дето...

– „Не бива да вярваш, че съществуват, не бива да казваш, че не съществуват“ – изрецитира Енграси старото заклинание срещу вещици, така разпространено само допреди век.

– ...А аз най-малко от всекиго – прошепна Амая, докато в съзнанието й се връщаше споменът за кехлибарените очи, за острото и кратко изсвирване, което я бе превело през гората посред нощ, докато се колебаеше между усещането за нереалност на сънищата и убеждението, че преживява нещо реално.

Мълча, докато леля й не заговори.

– Кога се връщаш на работа?

– Другия понеделник.

– Какво мислиш по въпроса?

– Лельо, ти знаеш, че харесвам работата си, но трябва да призная, че никога не ми е било толкова трудно да се върна, нито след отпуските, нито след медения месец, никога. Сега обаче всичко е различно, сега го има Ибай – каза тя с поглед към люлката, – чувствам, че е рано да се отделям от него.

Енграси поклати глава с усмивка.

– Нали знаеш, че едно време жените от Бастан⁹

не можели да излизат от вкъщи цял месец след раждането. Такъв бил срокът, който църквата определяла като гаранция, че бебето ще оживее и ще бъде здраво. В края на месеца вече можели да го кръщават, едва тогава на майката се разрешавало да излезе от вкъщи, за да го занесе до църквата. Но има ли закон, веднага се намира и начин как да бъде заобиколен. Жените от Бастан винаги са правели това, което трябва да направят. На повечето от тях им се налагало да работят, имали друга челяд, добитък, крави за доене, работа на нивите, така че цял месец бил много време. Затова, когато трябвало да излязат от вкъщи, пращали мъжете си да им донесат една керемида от покрива, слагали я на главата си и здраво я закрепвали със забрадката, та да не падне. Хем излизали, хем си оставали под своя покрив, а ти знаеш, че в Бастан къщата се простира дотам, докъдето се простира покривът й, така вършели домашните си задължения, без да нарушават традицията.

9Живописна долина в Пиренеите, най-голямата община в провинция Навара, на около 60 км от град Памплона; през нея тече едноименната река Бастан, която испанците наричат Бидасоа. Привлекателен център за селски туризъм, прочут с пещерите и горските си пейзажи, със старинни имения и древни легенди. – Б. пр.

Амая се усмихна.

– Не си се представям с керемида върху главата, но с радост бих си я нахлупила, ако това ми позволи да нося дома си със себе си.

– Разкажи ми как реагира свекърва ти, когато разбра за Ибай.