Зовът на костите

– Можеш да си я представиш. Първо охули лекарите и методите им за диагностика преди раждането, заяви, че такива неща в Щатите не се случвали. Към детето се отнесе добре, макар че явно беше леко разочарована, сигурно защото нямаше да може да го отрупа с панделки и плетени финтифлюшки. Манията й за покупки секна, смени розовата спалня с бяла, а дрешките размени за ваучери, които аз ще ползвам, когато ми потрябват, но да ти кажа право, имам достатъчно неща, за да обличам Ибай, докато навърши четири години.

– Каква жена! – разсмя се лелята.

– Затова пък свекър ми беше във възторг от малкия, по цял ден го дундуркаше, непрекъснато го целуваше и снимаше. Откри му дори влог за университета! На свекърва ми й доскуча, щом престана да ходи на пазар, и заговори за връщане вкъщи, понеже имала не знам си какви ангажименти – председателка е на два елитни женски клуба, липсваха й партиите голф, така че взе да настоява да побързаме с кръщенето. Джеймс се възпротиви, защото винаги е искал да кръстим детето в параклиса на Сан Фермин, а знаеш колко дълъг е списъкът на чакащите там, дават ти дата най-рано след година. Кларис обаче отиде в параклиса, поговори с капелана и след щедро дарение успя да уреди час за следващата седмица – заключи Амая през смях.

– Парите всяка врата отварят – изрецитира Енграси.

– Жалко, че няма да дойдеш, лельо.

Енграси цъкна с език.

– Нали знаеш, Амая...

– Да, знам, не излизаш от долината...

– Тук ми е добре – каза Енграси и думите й прозвучаха като догма.

– На всички ни е добре тук – каза Амая замислено. – Като бях малка, си отдъхвах само тук, в тази къща – заяви тя неочаквано. Гледаше като хипнотизирана огъня и гласът й прозвуча тихо и високо, по детски. – У дома почти не мигвах, не смеех да затворя клепачи, защото се налагаше да будувам, а когато вече не издържах и очите ми сами се затваряха, сънят ми не беше дълбок, нито възстановителен, беше като съня на осъдените на смърт, които чакат всеки миг лицето на палача да се надвеси над тях, защото е ударил часът им.

– Амая... – повика я тихичко лелята.

– Ако съм будна, няма да ме пипне, ще извикам и ще събудя другите и няма да може да...

– Амая...

Тя отвърна поглед от огъня, погледна леля си и се усмихна.

– Тази къща винаги е била убежище за всички, за Рос също, нали? Още не се е върнала в нейната къща след случилото се с Фреди.

– Не, често се отбива там, но винаги се връща да спи тук.

Чу се лекото тракване на вратата и Рос влезе, сваляйки цветната си вълнена шапка.

– Кайшо – поздрави. – Какъв студ! Добре сте си вие тук – каза тя и свали от себе си няколко ката дрехи.

Амая се загледа в сестра си. Познаваше я достатъчно, за да не забележи колко много е отслабнала и че усмивката, озаряваща лицето й, не сияе. Горката Рос, тревогата и прикритата тъга се бяха превърнали в постоянен спътник в живота й, вече не помнеше кога за последно я бе видяла истински щастлива независимо от успеха в ръководенето на пекарната. Болката от последните месеци, раздялата с Фреди, смъртта на Виктор... И най-вече характерът й – тя беше от хората, които са орисани да страдат и те карат да мислиш, че винаги са готови да минат напряко, ако стане нанагорно.

– Сядай тук, тъкмо отивах да правя кафе – отстъпи й мястото си Амая, като я хвана за ръката и се загледа в белите петна по ноктите й. – Да не би да си боядисвала?

– Само някои дребни неща в работилницата.

Амая я прегърна и още по-осезателно усети колко е отслабнала.

– Седни до огъня, премръзнала си – побутна я тя.

– Ей сега, първо искам да хвърля един поглед на малкия принц.

– Да не го събудиш – прошепна Амая, приближавайки се.

Рос я погледна тъжно.

– Но как е възможно? Това дете не прави нищо друго, освен да спи. Кога ще е будно, та леля му да го погушка?

– Постарай се да наминеш към къщи между единайсет вечерта и пет сутринта и ще видиш, че не само будува, ами и природата го е надарила с такива яки дробове и толкова силен плач, че от ушите ти кръв ще закапе. Тогава ела и го гушкай колкото си щеш.

– Току-виж съм дошла, да не мислиш, че ще ме уплашиш.

– Ще дойдеш веднъж и на следващата нощ ще ме оставиш сама да се оправям.

– Ей че си недоверчива – каза Рос с престорено възмущение. – Ако живеехте тук, щеше да видиш.

– Иди си купи тапи за уши; още тази нощ застъпваш на дежурство, днес ще спим тук.

– Лоша работа – каза Рос отегчено. – Тъкмо си бях уредила среща.

Двете се разсмяха.

3 

Зимата на 1979

Протегна ръка, търсейки топлото присъствие на жена си в леглото, но вместо нея завари само празното пространство, загубило вече всякакъв остатък от човешка топлина.

Разтревожен, той седна, спусна крака от леглото и се ослуша внимателно, опитвайки се да открие дирята на жена си в къщата.