Зовът на костите

– Говоря сериозно, Амая. Знам, че работата ти е трудна и че по някаква причина това, което вършиш, не се вписва в представите на някои хора за нормалното, но... Пак си се обаждала.

Амая наведе очи.

– Търсиш си белята, Амая Саласар.

– Само той може да ми помогне.

– Не е вярно.

– Вярно е, лельо, ти не разбираш. Ходих в Сан Себастиан, гробът е празен, аз трябва да знам.

– Добре, той каза ли ти нещо, което вече да не знаеш? Помисли си – каза лелята и се изправи с мъка. – Сега отивам да спя, но ти си помисли.

След дългото седене стъпките й бяха неуверени. Амая я придружи по стълбите нагоре до стаята й. Когато я целуваше по бузата, Енграси забеляза подутината.

– Какво ти се е случило?

– Един бик ми налетя – отвърна Амая през смях.

– Е, щом се смееш, значи не е сериозно. Лека нощ, скъпа.

Амая се поколеба за миг.

– Лельо, мъртвите...

– Да? – заинтересува се леля й.

– Те... могат ли... да направят нещо?

– Мъртвите правят каквото могат.

32

Амая влезе в спалнята си. Слабата светлина от нощната лампа падаше върху Джеймс, който спеше по гръб.

– Здравей, скъпи – прошепна тя.

Наведе се да го целуне и да погледне Ибай, който спеше на една страна за пръв път с биберона в уста: докато още го кърмеше, все го изплюваше.

Джеймс кимна към бебето.

– Много е добричък, нямаш представа колко е послушен. А поради липса на цицка смуче биберона – усмихна се той. – На път съм и аз да си купя два за лично ползване – каза, посягайки към гърдите й.

– Идеята не е лоша – каза тя и го отблъсна, – трябва да поработя още малко.

– Дълго ли?

– Не, няма да е дълго.

– Ще те чакам буден.

Амая се усмихна, взе лаптопа си и излезе от стаята.

В пощата й имаше поне четири писма от доктор Франц. Вече започваше да й омръзва, но не се решаваше нито да му отговори, нито да прати писмата в кошчето непрочетени, тъй като, макар на пръв поглед да изглеждаха чисто и просто гневни от обвиненията, в тях имаше и разумни неща, които я караха да се замисля. Отложи ги за по-нататък и отвори съобщението от Джонсън.

Това, че ФРБ разполагаше с най-добрата програма в света за лицево разпознаване, не беше тайна. Там се извършваше най-точната биометрична мултимодална проверка, включваща сигурни и несигурни зони от лицето. Тези постижения се използваха в нови програми като Индра¹⁹, внедрена по европейските летища, която обаче имаше един недостатък – действаше само с реални лица или много ясни образи.

19Испанска компания за разработка на информационни технологии в областта на транспорта, съобщенията, трафика, енергетиката и др. – Б. пр.

Американското правителство бе вложило повече от един милиард долара за създаването на софтуер, който можеше да идентифицира лица на улицата, на стадиона или в записа на всяка средно добра охранителна камера. Имейлът на агент Джонсън, който пишеше, че след проверка чрез тяхната система не са получили никакъв резултат, бе придружен от пространен експертен доклад, изпълнен с нюанси, забележки и най-подробни обяснения за процедурата въз основа на слоевете светлина. Накратко казано, бяха успели да изсветлят и прояснят някои от несигурните зони на симката и те без никакво съмнение говорели за майсторски направена маска. Това им пречело да бъдат по-точни в реконструкцията, а от друга страна, показвало, че или лещата на камерата е била повредена, или някакъв външен елемент се е намесил при експозицията. Добавени бяха и две изображения – едното на това, което експертът наричаше „паяк“, и второ, на което бе извършено дигитално изтриване.

Амая отвори прикрепените файлове със снимките и пред нея се появи младо лице от кавказки тип с правилни черти. Програмата бе отстранила шапката, брадата и очилата, но полученият празен поглед не носеше никаква информация. Щракна на снимката с „паяка“ и се изуми от видяното. Там и без обработка се виждаше лице с шапка, очила и брада, а в средата на челото – черно око с дълги мигли, които експертът бе нарекъл „паяк“, за да се застрахова. В продължение на няколко секунди тя внимателно проучваше изображението, после препрати съобщението на Йонан и на Ириарте.

Писмата от директора на „Санта Мария де лас Ниевес“ бяха точно това, което очакваше: оплаквания, които тръгваха от молби и стигаха до сълзлив хленч за любимата му клиника, но в двете последни бе добавил и неоснователни обвинения срещу Сарасола от рода на: „Този човек крие нещо, не му е чиста работата, все още нямам доказателства“. Нямаше ги, разбира се. От друга страна, прикрепяше и докладите на други лекари (от клиниката), както и няколко статии от престижни медицински списания, които потвърждаваха убеждението му, че пациентката му не би могла да изглежда в нормално състояние без терапия. Амая ги прегледа отгоре-отгоре, признавайки си, че медицинските термини я изтощават. Провери колко е часът, затвори компютъра и се запита дали Джеймс я чака, както бе обещал. Усмихна се, докато изкачваше стълбите: Джеймс винаги спазваше обещанията си.