Зовът на костите

Докато излизаше от Елисондо, се опитваше да се съсредоточи върху шофирането. Когато стигна на шосето, изведнъж въздъхна и изпусна въздуха от дробовете си, давайки си сметка колко е напрегната. Кокалчетата на пръстите й, вкопчени във волана, бяха побелели и въпреки ниската температура тази зима, която като всички други в Бастан сякаш изобщо нямаше намерение да си тръгва, ръцете й се потяха. Тя ги изтри последователно в крачолите на панталона си. По дяволите! Изпитваше страх и това никак не й харесваше. Не беше глупачка, знаеше, че страхът пази живота на полицаите, кара ги да си отварят очите на четири и да бъдат предпазливи, само че сегашният й страх не беше като този, който ускорява пулса при арест на въоръжен престъпник; това беше другият страх, отколешен и съкровен, вонящ на урина и пот, старият страх в душата, който през последната година бе съумявала да държи настрана, но сега напираше за своята територия. Територията на страха. Вече го бе преживявала, знаеше от самото начало, че не може да я отвоюва и че единственият начин да запази разсъдъка си е всеки път да му се противопоставя. Убеждението, че тънката пролука светлина, която бе съумяла да отвори, отново се затваря, я натъжаваше дълбоко, заради нея самата и заради другото момиченце. Гневът се надигна в гърдите й като мощна приливна вълна. Откъде накъде трябваше да търпи всичко това? Не, нямаше да го търпи: може в миналото, когато са били още деца, всички сили на Вселената да са съзаклятничили срещу тях; може страхът да е живял в гърдите й с години, но вече не беше съгласна да му играе по гайдата, вече не беше малко дете и нямаше да позволи да продължат да я водят за носа. Няколко километра кара по едно странично шосе, което изглеждаше в добро състояние, докато не срещна стадо потока –

красивите мъжки и женски понита, които пасат свободно из Бастан. Тя отби колата, за да изчака. Обикновено срамежливите кончета не помръдваха от пътя и тя дълго време просто стоеше и ги гледаше. Любопитна кобилка се приближи до автомобила и Амая й поднесе отворената си длан, която животното подуши проучващо. Тъй като понитата явно не възнамеряваха да се раздвижат, Амая отиде до багажника и обу гумените ботуши, които винаги носеше за всеки случай. Взе и фенерче и преодоля първата част от склона, стъпвайки странично, за да не се плъзне по ръба на ската по високата мокра трева, оредяваща като подстригана с машина по двата бряга на реката, която тук се промъкваше безшумно. Последва течението, докато стигна до циментов мост с железен парапет, на който предпочете да не се опира, защото беше ръждясал в основата си, там, където металните колове потъваха в камъка. Вече от другата страна, мина през някаква груба ограда, скована как да е явно с цел да препречва пътя на животните, и след като се увери, че добре я е затворила, тръгна през полето към голяма самотна къща, която изглеждаше изоставена, макар и в добро състояние, плътно залостена със заковани върху рамките на прозорците дървени капаци. Като приближи, усети неподражаемата миризма на стадо, а безбройните черни барабонки обясняваха идеално подстриганата и поддържана трева по ливадата. Заобиколи постройката и разбра къде се намира: ако повървеше още няколко метра, щеше да излезе от гората на мястото, където бе паркирала предишния път. Провери покритието на телефона и забеляза как сигналът отслабва с навлизането сред дърветата, а сърцето й започва да бие учестено и ударите му отекваха във вътрешното й ухо като бързи удари с камшик. Пляс, пляс, пляс. Пое си въздух, опитвайки се да се успокои, но несъзнателно ускори крачка, без да отделя очи от светлото петно, което показваше, че пътеката води към края на гората. Продължи натам, мъчейки се да потисне детския порив да затича и параноичното усещане, че някой я следи. Посегна към оръжието си, докато някакъв подигравателен глас нашепваше в главата й: „Да, кукло, имаш пистолет, но какво от това?“.

Когато беше на единайсет, си играеше като всички деца на нейната възраст на влизане в гробищата по тъмно. Глупава игра, при която трябваше да поставят различни предмети върху гробовете в най-отдалечената част на гробищния парк, и щом се стъмнеше, хвърляха чоп в какъв ред да влизат един след друг, за да ги вземат. Въпросът бе да стигнеш бавно до края и да излезеш пак така бавно, докато другите чакат до оградата. Най-редовно, когато вече наближаваха изхода, някой извикваше: „Леле, зад тебе е!“, което беше достатъчно, за да накара поредния храбрец да си плюе на петите като подгонен от дявола. Паника. Помнеше как почти винаги страхът, от който бягаше, караше другите да се смеят, но без да отделят очи от пътя, да не би да се окаже, че освен крясъците им има и друга причина, за да търчиш така... И макар да знаеха, че следващия път някой пак ще извика, всички бягаха. За всеки случай.