Зовът на костите

– Ясно, ще ме прецакаш, дяволите да те вземат. Поредната проклета мръсница от това семейство, не можете да устоите на удоволствието на съсипете един мъж, дали ще го приковете към инвалидната количка, или ще му пръснете черепа, няма никакво значение. Питам се колко ли време ще ти отнеме да съсипеш тоя мухльо Джеймс.

Амая рязко спря, заслушана в гъстата черна отрова, която бликаше от душата на Монтес. Призова зравия си разум, защото разбираше, че целта му е да я предизвика, но вътре в нея отекна глас: „Да, ясно ми е какво се опитва да направи, но защо да не му дам това, което си проси?“.

Тя се върна решително назад и спря на няколко сантиметра от Монтес. Подушваше бирата в дъха му и марковия парфюм, който при него беше знак за самоличност.

– Не е нужно и пръста си да помръдвам, Монтес, не е нужно да предприемам каквото и да било срещу теб – заговори му тя на ти напук на формалностите. – Да, прецакан си, така е, но ти сам се прецака. Пренебрегна правилата и процедурите, заряза текущо разследване с всичката липса на уважение, което това предполага към колегите, към жертвите и към техните семейства. Наруши преки заповеди, изложи на провал следствието, като изнесе доказателства от участъка, насочи оръжие срещу цивилно лице и за капак насмалко не си пръсна и капката мозък в главата. И ако двамата с Ириарте не бяхме ти попречили, вече цяла година щеше да гниеш в гроба, на който никой нямаше да дойде да сложи и едно цвете. Кажи ми какво се промени през тази година?

– Имам положителни доклади от психиатъра, които препоръчват връщането ми на служба.

– Как се сдоби с тях, Монтес? Нищо не се е променило, абсолютно нищо, ти си като умрял, превърнал си се в нещо като зомби, в жив труп. Не си направил и крачка напред оттогава. Не си ходил на терапия, все още не признаваш старшинството ми и си оставаш същият тъпак, на когото не може да се гласува доверие и който само гледа как да се оправдае: „О, това беше много труден момент в живота ми – изписка тя подигравателно като малко момиченце, – учителят ми има зъб. Мене никой не ме обича“.

Лицето на Монтес бе станало сивкаво. Докато тя говореше, той бе стиснал устни, сякаш вместо уста имаше права черна черта.

– Та ти си полицай, за бога! Вземи се в ръце, направи това, което трябва да направиш, и престани да хленчиш като малко момиченце, че ми призлява от тебе.

Неочаквано Монтес я сграбчи за ревера на палтото и вдигна свитата си на юмрук ръка. Амая се уплаши – беше сигурна, че ще я удари, но въпреки това не спря:

– Ще ме удариш ли, Монтес? Ще ти се да ми затвориш устата, за да не чуваш истината, нали?

Той я гледаше в очите и Амая видя напиращата ярост в тях, но Монтес изведнъж се усмихна, пусна ревера й и разтвори вдигнатия си юмрук.

– Не, няма да ви ударя, разбира се – усмихна се той злобно и престорено. – Знам какво целите. Господ ми е свидетел, че с радост бих ви размазал физиономията, но няма да го направя, няма, инспекторке, понеже носите значка и пистолет. Все едно сам да си изкопая гроба. Няма да ви играя по свирката.

Амая го погледна, клатейки невярващо глава.

– Монтес, ти си по-зле, отколкото очаквах. Това ли си мислиш за мен? Не си се отказал от теорията си, че целият свят заговорничи против теб...

Тя свали ципа на палтото, извади значката и пистолета си, подмина Монтес и влезе в тясната уличка между две къщи, към която не гледаха никакви прозорци и където се въргаляха разни вехтории: голяма бъчва, табла от старо легло, която всеки антиквар с радост би отнесъл, старовремско рало. Сложи значката и пистолета си върху бъчвата и застана там, вперила очи в Монтес.

Той се приближи усмихнат, но този път усмивката му беше истинска; когато стигна обаче до началото на уличката, спря.

– Без отмъщения и без последствия, нали? – запита.

– Давам ти думата си, а ти знаеш, че моята поне на две не става.

Въпреки това той се поколеба.

Но Амая не се колебаеше, вече не, до гуша й бе дошло от тоя нещастник. Една част от нея, която тя самата не познаваше, искаше да го срита, да му даде хубав урок. Тази мисъл я развесели и при все че Монтес беше поне с четиресет кила по-тежък, в този момент й беше все едно. Щеше да отнесе някой и друг шамар със сигурност, но и той щеше да си го получи. Тя го погледна и видя нерешителността в очите му. Почти се почувства разочарована.

– Хайде, ревльо, идвай или сега ще дадеш заден? Нали уж искаше да ми размажеш физиономията? Хайде, сега ти е паднало, друга възможност няма да ти се удаде.

Постигна своето. Монтес се втурна в уличката като побеснял бик; дори по-късно, когато си го спомняше, го виждаше като бик. Главата – леко приведена напред, юмруците – свити, очите – премрежени, горящ от желание да наложи силата си. Тя го изчака до последната секунда и неочаквано се отдръпна, като същевременно му нанесе страничен удар, който попадна в хълбока му и го запрати към стената, където се блъсна с другото рамо.

– Скапана курва – изрева той.

Тя се ухили; момичетата от полицейската академия си имаха една стара закачка: „Ако някой идиот те нарече „курва“, то е, защото не е успял да те прекара“.