Зовът на костите

И поддавайки се на паниката, хукна между дърветата; някакъв вътрешен глас й казваше да спре, да не тича така, а тя отговаряше, че й е все едно, че тича както когато беше малка и играеше на гробищата, защото нищо друго не може да направи. Пробяга пътеката през гората с оръжие в ръка. Когато стигна до другия й край, близо до изоставената къща, погледна назад, въпреки че всички аларми на предпазливостта я предупреждаваха да не се обръща. Нямаше жива душа. Ослуша се и чу само собственото си учестено от лудешкия бяг дишане. Докосна мокрото си от пот чело и като видя пистолета в ръката си, помисли, че сигурно има вид на луда, затова отвори пухенката и скри ръката си, но не посмя все още да прибере оръжието. Прекоси полето, после моста, докато страхът отстъпваше място на гнева, който, като стигна до колата, бе прелял вече в същинска ярост.

Понитата бяха изчезнали, оставяйки след себе си на пътя само димящи купчинки от изпражнения. Тя скочи в колата, потегли и натисна педала на газта с още бясно препускащо сърце. Какво ставаше, по дяволите, каква беше цялата тая история, какво искаха от нея...? Мамка му! Та тя не беше луда. Защо й се струпваше всичко това на главата? Имаше си достатъчно лични проблеми, на всичко отгоре работеше в отдел „Убийства“, кой, по дяволите, бе решил, че при разпределението на редки лайна на човек от населението на нея трябва да се падне такова обилно количество?

– Мамка му! Мамка му! – повтаряше и блъскаше по волана.

Тя не беше подходящият човек за подобна мистична бъркотия. Виж, леля Енграси или Рос биха я сметнали за манна небесна. Но тя беше ченге, за бога, разследващ полицай, методичен ум, чиято практичност се отличаваше при резултатите от тестовете. Рационален мозък, настроен да решава чисто логически задачи, свързани със здравия разум, не да прави дарения на повелителки на бурите, нито на магьосници с патешки крака. Не. Овцете не поздравяваха властелина на горите и костите от майру не бяха хипнотизиращи.

– Мамка му! – Тя отново блъсна по волана и продължи да повтаря. – Мамка му, мамка му, мамка му!

Виновно за всичко беше това мръсно, проклето място. Едно от местата, където се случва какво ли не. Едно от местата, които тоя скапан свят с всичките си правила, пустош и звезди не иска да остави на мира и кара всичко там да смъди като гнойна язва.

– Мамка му! – извика тя, но този път стисна здраво волана.

Насред пътя бе изникнала жена, облечена в едно от ония кафяви палта с качулка, поръбена с кожа. Амая скочи върху спирачката и колата се пързаля няколко метра, преди да спре до странницата, която в последния миг се обърна и я погледна с очи като чинии и пребледняло лице. Амая изскочи от автомобила и извика.

– Боже мили! Добре ли сте? – Жената я погледна и се усмихна срамежливо.

– Да, да, нищо ми няма, просто се уплаших.

Амая се доближи, за да се увери сама, и тогава забеляза издутия корем на жената под палтото с качулка.

– Бременна ли сте?

Жената се засмя и отговори тъжно.

– Доста бременна, бих казала...

– Боже господи! Сигурна ли сте, че сте добре?

– Толкова добре, колкото е възможно за жена в положение.

Амая продължаваше да я гледа видимо разтревожена. Жената явно си даде сметка за това.

– Само се шегувам, добре съм, сериозно, просто се уплаших, но аз съм си виновна, не биваше да вървя по средата на пътя, редно е да нося светлоотразители или нещо от този род, нали – каза тя и докосна ръкавите на кафявото си палто. – С това едва ли се виждам добре, но пък ми е толкова удобно...

Амая знаеше за какво говори – и тя самата в последната фаза на бременността ходеше почти с едни и същи дрехи всеки ден.

– Не, аз бях малко разсеяна, мислех за други неща, съжалявам. Нека поне ви закарам. Къде отивате?

– Всъщност никъде конкретно, просто се разхождах, ходенето ми се отразява добре – отвърна жената, поглеждайки колата, – но ще приема поканата ви, откровено казано, днес се чувствам доста уморена.

– Да, да, разбирам – отвърна Амая, доволна, че може да направи нещо за нея.

Заведе я до колата и задържа вратата, докато жената се настаняваше на седалката до шофьора. Забеляза, че е много млада, не й даваше повече от двайсет години. Под кафявото палто беше с кафяв клин и дълъг пуловер в същата гама. Сплетената на плитка коса падаше на гърба й, а кафявата кокалена диадема контрастираше с бледността на лицето, която първоначално бе отдала на уплахата. В ръцете си държеше някакъв малък предмет и си играеше с него; привидно бе възвърнала спокойствието си. Амая седна зад волана и отново потегли.

– Често ли излизате на разходка?

– Винаги, когато мога, към края на бременността това е най-доброто упражнение.

– Да, знам, съвсем доскоро и аз бях във вашето положение, имам бебе на четири месеца и половина.

– Момче или момиче?

– Ами чаках момиче, но в момента на раждането разбрах, че е момче – отвърна Амая замислено.

– Вие момиче ли предпочитахте?

– Не, не става дума за това, просто беше малко странно, по-точно казано, смущаващо.

– Щом сте родили момче, значи така е трябвало да стане.

– Да – съгласи се Амая. – Явно така е трябвало да стане.