Зовът на костите

– Блазе ви! – възкликна девойката, без да отделя очи от нея. – Вие вече си имате бебе, нямате представа с какво нетърпение го чакам и аз.

– Да – усмихна се Амая, – чудесно е, но и много трудно... Понякога ми е мъчно за големия корем, нали разбирате, да го усещам тук, вътре, на сигурно място, на спокойствие, да го нося със себе си... – каза тя малко тъжно.

– Ясно, на мен пък ми се иска да му зърна личицето и всичко това да свърши – младата жена докосна корема си, – изглеждам направо ужасно.

– Не е вярно – възрази Амая.

И наистина не беше, въпреки оплакванията по лицето на младата жена не се забелязваше и следа от умора. Изглеждаше здрава и ведра, в тия времена, когато жените все повече отлагаха майчинството, една толкова млада майка беше цяло събитие.

– Не ме разбирайте погрешно, винаги, когато видя сина си, преливам от щастие, само че майчинството не е толкова идеално, както го представят по специализираните списания.

– О, на мен ли го казвате – усмихна се девойката. – Това не ми е първото.

Амая я погледна смаяно.

– Не се подвеждайте по вида ми, по-стара съм, отколкото изглеждам, а като си помисля, не се помня без дете в корема.

Амая не се обърна да я погледне, за да не издаде удивлението си. В главата й напираха десетки въпроси, до един неподходящи за жена, с която току-що се е запознала, след като за малко не я бе прегазила. Все пак зададе един:

– А как успявате да съчетавате грижите за децата с бременността? Питам, защото на мен ми е доста трудно хем да работя, хем да бъда добра майка.

Усети изпитателния поглед на своята спътничка.

– Аха, значи и вие сте от ония?

Съвсем наскоро бе чула същата фраза от устата на онази харпия, любителката на цветята, и сега си я спомни как обезглавяваше с нокът нежните кълнове на растенията.

Застана нащрек:

– Не знам какво имате предвид.

– Ами че сте от тези жени, които оставят другите да решават какво е да бъдеш майка. Преди малко споменахте списанията за млади майки. Вижте, майчинството е нещо доста по-първично и естествено и понякога всички тези правила, тестове и съвети само объркват майките.

– Нормално е да се стремиш да се справяш както трябва – възрази Амая.

– Така е, но този сремеж няма да изчезне, колкото и книги да прочетете. Повярвайте ми, Амая, няма по-добра майка от вас за вашето дете и то е детето, което е трябвало да родите – каза тя, стискайки предмета в ръката си, сякаш го месеше с пръсти.

Амая не помнеше да й е казвала името си, но се съсредоточи върху отговора.

– Да, но ме измъчват страшни съмнения и се чувствам безпомощна, страх ме е да не направя нещо, което да му навреди сега или в перспектива.

– Има само един начин, по който една майка може да навреди на децата си, и той е, ако ги лиши от обич. Колкото и да се грижи за тях, колкото и добре да ги храни, облича и възпитава, ако детето не получава обич, истинска и щедра майчина обич, то ще израсне емоционално недоразвито, с нездрава представа за любовта, която ще му попречи да бъде щастливо.

Амая се замисли за собствената си майка.

– Е, да, но... – възрази тя – има неща, за които е доказано, че са по-добри, например кърменето...

– Най-доброто е връзката с детето да не почива на норми и напрежения. Ако искаш да го кърмиш, кърми го, ако искаш да го храниш с биберон, така го храни...

– А ако не можеш да правиш това, което искаш?

– Тогава трябва да се приспособиш и да го преживееш спокойно, ако лятото не е добро, не е задължително и есента да е лоша.

Амая помълча няколко секунди.

– Говориш като специалист.

– И съм специалист – съгласи се жената, без да се изчерви, – както и ти. Според мен трябва да струпаш на куп всички тия книги, видеофилми и списания и да им драснеш кибрита. Ще се почувстваш по-добре и ще можеш да пристъпиш към изпълнението на своята мисия. – Тя каза последното изречение, сякаш имаше предвид точно определено задължение.

Амая се обърна и я погледна с любопитство.

– Спри тук, ако обичаш – обади се неочаквано спътницата й, сочейки отбивката към горския път. – Ще повървя още малко.

Амая спря колата и жената слезе; после се наведе, за да се вижда лицето й:

– И не се притеснявай толкова много, справяш се отлично.

Амая понечи да каже нещо, но тя затвори вратата и пое нагоре по черния път. Когато отново потегли, забеляза, че жената е забравила нещо върху седалката, и като го погледна внимателно, го позна. Натисна спирачки и отби встрани. Постоя така няколко секунди, загледана в предмета, без да го докосва. Не вярвайки на очите си и с треперещи пръсти взе облото камъче и го обърна, за да види остатъка от цимент, който дълго време го бе държал закрепено към входната алея пред дома й.

33

С утрото настъпи необичаен слънчев ден. Остатъците от мъгла скоро щяха да изчезнат, ако небесното светило продължеше да излива такава топлина. Амая почти изпита благодарност, винаги беше благодарна на слънцето, но днес то й осигуряваше и идеална възможност да прикрие синината на скулата си зад големи черни очила.