Зовът на костите

Телефонът звънна, когато сядаха да вечерят.

– Шефке, пипнахме Гаридо. Криеше се в старата болница за поклонници, но при влизането ни направи опит да се обеси. Жив е, Монтес му попречи да умре, но е зле. Вече повикахме линейка.

Изведнъж в съзнанието й изникна образът на Фреди отпреди година, интубиран и прикован за болничното легло.

– Идвам. Ако линейката пристигне преди мене, не се отделяйте от него нито за секунда, не допускайте никого до него, не му позволявайте да говори с никого и да не остава сам нито за миг – каза тя, преди да затвори.

Може би заради продължаващия порой спешното отделение на болница „Вирхен дел Камино“ беше необичайно пусто. Като че ли всички бяха решили да отложат посещението при лекаря за следващия ден и в чакалнята имаше само пет-шест души.

Двамата с Ириарте се приближиха до регистратурата и показаха значките си.

– Антонио Гаридо, докаран е с линейка от Бастан.

– Трета зала. В момента го преглеждат, идете в чакалнята.

Без да обръщат внимание на регистраторката, те тръгнаха по коридора към приемните зали, но още преди да открият номер три, Йонан излезе насреща им.

– Не се тревожете, Монтес влезе с него.

– Как е той?

– В съзнание е, диша добре, има доста грозно охлузване на врата, но не може да говори. Предполагам, че си е смачкал трахеята, но няма да умре и може да движи краката си: не спираше да рита, докато Монтес го държеше, а после и на пода.

– Какво става вътре?

– Направиха му рентгенови снимки на врата още щом пристигнахме, и сега го преглеждат.

Вратата се отвори и отвътре излязоха двама лекари, мъж и жена, следвани от медицинска сестра.

– Какво търсите тук! – сопна им се тя, щом ги видя.

– Окръжна полиция – каза Амая. – Охраняваме задържания, Антонио Гаридо. Как е той?

Лекарите спряха пред нея.

– Оживял е като по чудо, дължи живота си на вашия колега. Ако не беше отхлабил натиска върху трахеята, е щял да умре от задушаване. Имал е късмет, не е скочил от голяма височина, парапетът е поддал, а и въжето очевидно е било доста дебело, затова прешлените са на мястото си, макар че, както ви споменах, трахеята е доста увредена.

– Може ли да говори?

– Трудно, но достатъчно, за да поиска да си тръгне срещу подпис, така че...

– Поискал е да го изпишете?

– Сестрата подготвя документите, за да ги подпише – каза лекарят с неудобство. – Вижте, ние вече го предупредихме колко сериозна е травмата и че макар сега да е добре, през следващите часове не е изключено състоянието му да се влоши. Той ни разбра, схвана какво му казваме, поиска болкоуспокояващи и настоя да го изпишем. Поставих му яка, погрижихме се и за това, което е останало от ухото му. По наше мнение има нужда от хирургическа намеса, но той не иска и да чуе, така че щом подпише, е на ваше разположение.

Амая погледна смаяно Ириарте.

– Какво си е наумил този човек?

Ириарте я погледна и поклати глава.

– Не знам.

– Ще повикам съдията и ще го закараме в централата.

Стаята за разпити на полицейското управление в Памплона беше съвсем същата като тази в Елисондо. Огледална стена, маса, четири стола и камера на тавана. Униформен полицай стоеше на пост до вратата.

Наблюдаваха Гаридо през огледалната витрина. Около очите му имаше няколко червени петна, а лицето изглеждаше сгърчено от твърдата яка около шията. Дебела превръзка закриваше ухото му и частта от главата, където косата липсваше, а малките белезникави драскотини от същата страна на лицето, причинени от остатъците от барут при изстрела, бяха покрити с мазен мехлем. Иначе той седеше спокойно, с наведени към масата очи, в ръцете си въртеше малката бутилка вода и тубичката с разтворими обезболяващи, които му бяха дали в болницата. Ако се притесняваше или се чувстваше неудобно, не го показваше; видът му беше на човек, който стои и кротко чака, със съзнанието, че каквото и да направи, времето няма да потече по-бързо.

В стаята влязоха Монтес и Ириарте. Ириарте седна срещу него и го загледа втренчено. Монтес остана прав. Гаридо не даде признак да е забелязал някаква промяна около себе си.

– Антонио Гаридо, нали? – попита Ириарте.

Мъжът го погледна.

– Колко е часът?

– Вие сте Антонио Гаридо, нали?

– Знаете, че е така – отговори той едва чуто. – Колко е часът?

– Защо искате да знаете?

– Трябва да си изпия лекарството.

– Шест сутринта.

Гаридо се усмихна и лицето му се сгърчи още повече.

– Губите си времето.

– Така ли? Защо?

– Защото ще говоря само с прочутата полицайка – каза той и се ухили глупаво.

Зад стъклото Амая погледна към Йонан и въздъхна с нарастващо усещане за нещо вече видяно и преживявано при ареста на Киралте. Явно бяха подготвяни от един и същ учител.

– Не знам кого имате предвид – отговори Ириарте.

– Имам предвид онази там – каза арестантът, сочейки огледалото с един от отрязаните си пръсти.

– Ще говорите с инспектор Саласар?

– Да, но не сега, все още не.

– Кога?

– По-късно, но само с нея, с прочутата полицайка. – И пак се ухили по същия глуповат начин.

Монтес се намеси.

– Като те фрасна веднъж, ще ти избия зъбите и ще спреш да се хилиш.