Зовът на костите

– Някои от тях са необитаеми, но наистина е жалко, защото имат голяма историческа стойност. Ето например този постройка – Йонан посочи старинна сграда. – Нарича се Оспиталенеа. В продължение на векове е била болница, главно за поклонниците, изминаващи Пътя на Сантяго, които пристигали съсипани: да прекосиш Пиренеите, било голямо изпитание и мнозина оставяли костите си тук.

Монтес вдигна очи, за да огледа сградата по-добре. Затворените капаци на прозорците бяха добили сивкавия цвят на прекалено старото дърво, балконът на последния етаж изглеждаше увиснал от фасадата и беше подпрян с три греди, а на първия етаж белееше нечетлив заради дъжда надпис.

– Какво пише там?

– Годината, в която е била купена и реставрирана, 1811, доколкото помня.

Продължиха по пътя си, но Монтес изведнъж се закова на място и подаде чадъра на Йонан.

– Изчакайте ме тук – каза и се върна назад.

Младши инспекторът щръкна насред улицата с чадъра в ръка, наблюдавайки как Монтес бързо изчезва от погледа му по посока на завоя на реката зад дворец Арискуненеа.

Монтес се върна там, където се бяха навели над реката. Заради леещия се дъжд водната повърхност бе загубила свойството си на огледало и светлините се отразяваха във водата като подвижни петна. Той се хвана с две ръце за парапета и мислено преброи фасадите, обърнати към реката. Преброи ги втори път и се взря. Валеше като из ведро, дрехите и косата му бяха вир вода, а дъждът пълнеше очите му и му пречеше да вижда. Той вдигна ръката си като козирка, преброи отново и зачака. Тогава я видя. Светлината премигваше като пламък на свещ, зад прозореца без перваз се мярна неясна сянка и сиянието угасна. Монтес почувства, че водата залива обувките му и когато погледна, установи, че реката е прехвърлила зида и напредва като малка вълна към улицата. Хукна да бяга и след като зави зад ъгъла на дворец Арискуненеа, продължи с пълна скорост към Йонан, броейки за пореден път фасадите и вадейки пистолета си.

Йонан погледна объркано към двете страни на пустата улица.

– Ама какво правите?

Монтес стигна до него и задъхано почна да му обяснява, докато го влачеше към вратата на изоставената постройка.

– Той е тук. Как каза, че се нарича къщата?

– Оспиталенеа – отговори Йонан, отгатвайки подозренията на Монтес – и едно време е била болница за поклонници. „Ще те заведа в болницата“, така й е казал.

– Носиш ли пистолет?

– Естествено – каза Йонан, пусна чадъра на земята и извади своя глок заедно с едно фенерче.

– Мислех, че археолозите носят кирка и четка – ухили се Монтес.

– Ще повикам подкрепление.

Монтес постави ръка на рамото му.

– Не можем да чакаме, Йонан, ако гледа през прозореца, а той сигурно гледа, вече ни е видял, че сме спрели пред сградата. Мисля, че имаше свещ, и мисля, че ме забеляза, защото я загаси. Ако изчакаме подкреплението, ще го заварим мъртъв, а е много важно да го разпитаме. Той е горе, първата врата, стаята отляво.

Монтес хвана ръждясалата топка на бравата и я завъртя.

– Заключено – прошепна. – На три. Едно. Две.

Блъсна вратата с рамо и набъбналото от влагата дърво поддаде, но после се запъна, оставяйки пролука от двайсетина сантиметра. Монтес промуши ръката си през нея и с натискане съумя да разшири още малко отвора. Ечайде го последва. Завтекоха се нагоре по стълбите. Чуха как дървото изскърца и видяха как перилото се разклати като от земетресение, докато тялото падаше с ужасяващ пукот в празното пространство. Двамата насочиха натам сноповете на фенерчетата си.

– Да го вземат мътните – изкрещя Монтес, слизайки обратно по стълбите. – Обесил се е.

Като стигна долу, той прихвана мъжа през краката и го повдигна, опитвайки се да охлаби натиска на въжето върху шията му.

– Тичай горе, Ечайде, срежи въжето, срежи въжето – викаше той.

Йонан изкачи стълбите две по две, търсейки с фенерчето къде е завързано въжето. Откри възела върху счупения парапет, предизвикал пращенето, което бяха чули. Въжето беше доста дебело, много добре: по-тънкото би прерязало гърлото му. Големият диаметър на въжето щеше да го лиши от кислород, но едва ли щеше да прекърши врата му или да прекъсне трахеята. Той чу виковете на Монтес отдолу, затъкна пистолета в колана си, поглеждайки със страх към тъмните стаи, в които не бе успял да надникне. Монтес крещеше като обезумял. Йонан се опита да подпъхне пръсти между въжето и парапета, за да развърже възела, но натискът, предизвикан от тежестта, не му позволяваше. Огледа се за нещо, с което да среже въжето, докато Фермин продължаваше да вика отдолу:

– Срежи го, срежи го, мамка му.

Йонан извади пистолета си, прицели се и стреля. Въжето отскочи като змия и освободено от напрежението, падна в кухината. Той хукна надолу по стълбите и при пристигането си видя, че Монтес се е навел над мъжа и се мъчи да го развърже. Инспекторът се изправи тържествуващ.

– Жив е мръсникът.

И сякаш за да потвърди, мъжът се закашля и простена, хриптейки неприятно.

– Какво, по дяволите, правеше горе? Забави се цяла вечност. – Монтес разпери ръце и посочи с погнуса дрехите си. – По-добре ти да се обадиш, тоя изрод ме напика.