Зовът на костите

Нурия беше облечена в синя рокля и жилетка в същата гама. Беше сменила вълнената шапка с широка лента, която лъщеше като диадема върху съвсем късата й коса. Не беше гримирана, но Йонан забеляза, че е лакирала ноктите си с тъмен лак. Отвори им вратата още преди да стъпят на пътеката. Посрещна ги със срамежлива усмивка, която не слезе от лицето й, докато ги водеше към дневната. Предложи им кафе, което и двамата приеха. Инспектор Монтес я заразпитва за случилото се и дали не си е спомнила още нещо. Тя повтори основно същото, но сега в разказа й се усещаше непозната сила, която липсваше първия път. Описваше фактите някак от разстояние, като да се бяха случили на другиго – изглеждаше съвсем различна и Йонан осъзна, че наистина е така. Докато Монтес я питаше доколко Антонио Гаридо познава района, той забеляза, че върху дупката на вратата е залепен сладникав плакат с цветя, макар че отстрани следите от изстрела още си личаха и създаваха странно впечатление. До прозореца бе подпряна двуцевка нов модел.

– Редното е да я държите под ключ – предупреди я Монтес, преди да излезе.

– Тъкмо се готвех да я прибера, когато дойдохте.

– Сигурно... – отвърна Монтес.

Когато излязоха от къщата, валеше още по-силно.

– Какво ще кажете? – попита Йонан, когато стигнаха до оградата.

– Ще кажа, че ако тоя тип не се захване с нещо друго и дойде пак да търси жена си, тя ще го гръмне, без да й мигне окото, но... един мръсник по-малко.

И Йонан мислеше същото. Беше видял промяната в поведението, в облеклото й. Завесите в хола бяха все така дръпнати от край до край, за да се вижда кой приближава, беше пренаредила леко мебелите, бе поставила подръка до прозореца кафеник, бисквити и оръжие; най-вероятно спеше на дивана, за да наблюдава. Бе сменила развлечения анцуг с рокля, показваше без притеснение късата си коса, разкрасена с лъскавата лента, беше закрила следите от куршума със снимка на цветя и бе лакирала ноктите си. Беше истински снайперист.

Ечайде поклати невярващо глава, стиснал чадъра, който при този порой ставаше почти излишен. Дъждът бе наквасил плата и водата се стичаше по дръжката до китката му и пръскаше лицата им. Двамата крачеха към центъра по наводнените улици. Каналите не успяваха да поемат водата и се наблюдаваше любопитното явление на обратния дъжд, който пада устремно върху гладка повърхност и плисва нагоре. В резултат на това валеше откъм земята и нямаше чадър на света, който да те опази сух.

Минавайки по улица „Педро Ашулар“, двамата приближиха като привлечени от магнит до парапета край завоя на реката. Водата стигаше почти до ръба на паважа.

– Прогнозите излязоха верни, ако продължи да вали така, след половин час ще прелее.

– Нищо ли не може да се направи?

– Трябва да сме в готовност – каза Йонан не особено убедено.

– Цялото село ли ще залее?

– Не. Например до района, където живее лелята на испекторката, никога не стига, само тук; всъщност завоят на реката е причина за наводненията и язовир „Чокото“ не помага.

– Но все пак върши работа или не?

– Вече не. Построен е, като повечето, заради електроенергията, едно от първите здания в другия край на улица „Хайме Урутия“ срещу покритата колонада е мелницата на Елисондо, възстановена през ХІХ век и превърната в електроцентрала в средата на ХХ. Ако се загледате, ще видите, че на отсрещния бряг има нещо като лифт за рибата; имаше предложение язовирът да бъде разрушен, та реката да тече безпрепятствено надолу, но жителите не дават и да се издума.

– Защо?

– Защото са свикнали с язовира, с гледката, с шума му, туристите се снимат на моста...

– Но след като им създава толкова проблеми...

– Не чак толкова, най-много веднъж годишно. Понякога с години нищо не се случва, това е една от компенсациите.

Монтес зарея поглед над все по-набъбващата река.

– Хората от Елисондо са много своенравни – продължи Йонан, докато тръгваха по „Хайме Урутия“. – Преди години имало голямо наводнение, не знам дали щеше да е по-малко, ако язовирът го нямаше. Вижте тук – посочи той къщата на Серора, – на тази табела е отбелязано докъде е стигала водата в старинната къща на Серора, която била нещо като прислужница на свещеника, а ей там се е намирала старата църква – допълни той, махвайки с ръка към малък площад, на който се виждаше само една чешма. – Рухнала при поредното прииждане на реката.

– И казвате, че язовирът ги компенсира?

– Тогава водата спряла по-нагоре: реката се запушила от дънери и камъни, но скоро преодоляла тапата и придошла с такава сила, че отнесла всичко пред себе си. Едва ли щеше да е много по-различно, ако го нямаше язовира, аз съм убеден, че проблемът е в завоя, който реката прави тук, логично е водата да прелива на това място.

Монтес забеляза, че повечето търговци бяха запечатали вратите на магазините си с дебели дъски и полиуретанова пяна; някои бяха натрупали дори чували с пясък, предвиждайки неминуемата приливна вълна. По-голямата част от магазините изглеждаха затворени, но там, където улицата гледаше към реката, имаше и незащитени входове.

– Жалко, че никой не се грижи за тези сгради – отбеляза той.