Зовът на костите

Непрекъснатите и безогледни опити на доктор Франц да повлияе на мнението й не му бяха спечелили нейното приятелство, но сега, гледайки бездиханното му тяло, прободено на няколко места и проснато сред локвите, Амая се питаше до каква степен е отговорна за смъртта му, задето не му бе обърнала достатъчно внимание. Вярно, че го бе предупредила да не се замесва, но от друга страна, знаеше, че за него това е нещо лично, а по природа хората се чувстват в правото си и едва ли не задължени да решават за своя сметка подобен тип оскърбления.

Монтес говореше настрани със Сабалса, а младши инспектор Ечайде сe усмихваше тъжно на поученията на доктор Сан Мартин, който не можеше да устои на удоволствието да постави на изпитание издръжливостта на стомаха му. Наведен над трупа и въоръжен с химикалка, докторът разтваряше шлифера и сакото на мъртвеца, та Йонан да проследи траекторията на пробожданията.

– Ако се загледате внимателно, ще видите, че макар и много близо едно до друго, лесно може да се установи в какъв ред са били направени. Нападателят явно е стоял отпред, пристъпил е към него със скрито оръжие; може би го е прегърнал или го е задържал, докато го мушка, това тук сигурно е първото, най-ниското пробождане. Нападателят е изчакал да се доближи много и с дясната ръка го е наръгал в червата. – Той вдигна очи към Йонан, за да каже: – Много болезнено, но не смъртоносно. – Издържа две секунди погледа на полицая и се върна към трупа. – Следващите са от чиста ярост, вижда се как е вървял нагоре, сякаш е рисувал стълба, най-вероятно защото жертвата е започнала да се отпуска; напредвайки, е уцелил черния дроб, стомаха и... Помогнете ми – каза той и наведе трупа, опипвайки гърба.

Амая наблюдаваше как младши инспектор Ечайде затваря очи, докато с две ръце придържа безжизненото тяло за едното рамо.

– Да – обяви победоносно Сан Мартин, – точно това си мислех; някои вървят отпред назад.

– Нужна е много сила – каза Ечайде, полагайки с облекчение трупа на земята.

– Или силна омраза – обади се Ириарте. – Личи, че е нещо лично, повечето пробождания нямат за цел да го убият, а само да причинят силна болка.

Амая ги слушаше, поделяйки вниманието си между трупа и съдията, който на няколко стъпки зад нея диктуваше текста за доклада на съдебния секретар, загледан в хипнотизиращата вадичка кръв и произволните дири, които бе очертала по водата, без да се разтваря в нея. Тя тръгна към него и нарочно стъпи в локвата, която се размъти под краката й и й върна вниманието на съдията. Той я погледна за миг в очите, отклони поглед към фасадата на клиниката и кимна утвърдително.

Амая се обърна към своя екип.

– Ириарте, с мен. Монтес, разпределете хората по всички входове: главния, на спешното, към кухнята, всички. Търсим доктор Сарасола. – Изведнъж си даде сметка, че не знае малкото му име. – Свещеник, отец Сарасола, обикновено е облечен в черно расо с бяла якичка, макар че в клиниката носеше бяла престилка. Ако го откриете, любезно го помолете да почака, кажете му, че искам да говоря с него, и не му позволявайте да си тръгне, но без да го арестувате; измислете някакъв претекст.

В този час на регистратурата на клиниката беше спокойно. Амая и Ириарте се отправиха към асансьора, а Сабалса остана пред главния вход. Момичето на регистратурата викна към тях.

– Извинете, на кой етаж отивате? Времето за посещения изтече.

Амая съвсем обърна гръб.

– Извинете! – настоя момичето. – Влизането по етажите извън часовете за посещение е забранено, освен ако нямате уговорена среща.

Гласът й привлече вниманието на охранителя, който промени маршрута на разходката си и се запъти към регистратурата. Вратите на асансьора се отвориха пред тях и двамата влязоха вътре, без да отговорят.

– Сигурно вече предупреждава – каза Ириарте, докато вратите се завтаряха.

Тревогата, изглежда, още не бе стигнала до четвъртия етаж. Подминаха регистратурата на етажа, крачейки решително към кабинета на Сарасола. Зад плота изникна сестра, която не бяха забелязали.

– Извинете, влизането тук не е позволено.

Амая протегна ръка да й покаже значката си и почти докосна носа на сестрата, която сепнато се закова намясто.

Когато стигнаха до кабинета, Амая почука бързо два пъти на вратата, преди да я отвори. Седнал зад бюрото си, доктор Сарасола не изглеждаше изненадан, че ги вижда.

– Заповядайте, влизайте и сядайте. Предполагах, че ще ме посетите. Това, което се е случило на паркинга пред нашата клиниката, е ужасно, в самия център на Памплона! В такъв спокоен град да се случват подобни неща. Ужас!

– Не знаете ли коя е жертвата? – попита Ириарте.

Дори Сарасола да нямаше нищо общо, на Амая не й се вярваше влиятелният свещеник да не е бил осведомен вече за нещо, станало пред входа на клиниката му.

– Е, носят се слухове, разбира се, но кой да им вярва; очаквах вие да ми потвърдите.

– Жертвата е ваш колега, доктор Франц – каза Ириарте.

Амая следеше изражението на свещеника и той, съзнавайки, че го наблюдава, реши да не се преструва на изненадан.

– Да, уведомиха ме, но се надявах да е грешка.