Зовът на костите

– Имахте ли уговорена среща с него? – попита Амая.

– Уговорена среща с него? Не, не знам защо мислите така, не...

Прекалено дълъг отговор, помисли си Амая; едно „не“ щеше да е достатъчно.

– Както ви е известно, доктор Франц не беше съгласен с начина, по който Росарио бе преместена в тази клиника, и днес сутринта сподели с няколко души намерението си да си изясни някои неща с вас.

– Аз не знаех нищо – заяви Сарасола.

– Много лесно ще проверим последните обаждания на доктор Франц – каза Ириарте и вдигна джиесема си.

Сарасола сви напред устни като за целувка и остана така няколко секунди.

– Възможно е да се е обаждал, но не съм го взел под внимание, обаждал се е няколко пъти след преместването...

– Преобличали ли сте се през последните часове, докторе? – попита Амая, оглеждайки безупречния му вид.

– Накъде биете?

– Аз бих казала, че току-що сте взели душ.

– Не разбирам какво значение може да има това.

– Човекът, наръгал доктор Франц, трябва да се е изцапал с кръв.

– Да не би да намеквате...?

– Доктор Франц мислеше, че вие имате нещо общо със случилото се в неговата клиника, със странното поведение на Росарио и че по някакъв начин сте организирали преместването й тук.

– Това е смехотворно. Доктор Франц бе разяждан от професионална завист.

– Защо поискахте аз да поема случая с оскверняванията?

– Какво общо има това?

– Отговорете, ако обичате – настоя Ириарте.

Сарасола се усмихна, гледайки Амая.

– Носи ви се славата. Смятах, напълно основателно, че притежавате необходимия професионализъм и чувствителност за един толкова специален случай; излишно е да ви казвам, че за църква...

Амая го прекъсна.

– Къде бяхте преди един час?

– Обвинявате ли ме?

– Само ви питам – отвърна търпеливо тя.

– Но звучи като обвинение.

– В клиниката ви е извършено убийство, жертвата е идвала при вас, а отношенията помежду ви не са били особено дружески.

– Това, че отношенията ни не са били дружески, се отнася до него; престъплението е извършено на паркинга и тази клиника не е моя, аз съм само директор на психиатрията.

– Знам – каза Амая с усмивка. – Директорът на психиатрията е този, който дава разрешение за външните терапии, като тези, които се провеждат по затворите.

– Така е – съгласи се той.

– Поне двама пациенти, които са убили жените си и са били лекувани от вас в затвора, са се самоубили, оставяйки един и същ подпис.

– Моля? – Изненадата му беше неподправена.

– Хасон Медина, Рамон Киралте, а сега и Антонио Гаридо, който точно днес сутринта използва правото си на обаждане, за да позвъни тук.

– Не познавам тези хора, никога не съм чувал имената им, можете да проверявате колкото телефонни обаждания искате. Днес цяла сутрин бях в архиепископията на среща с един прелат от Ватикана, който ни гостува.

– Под формулярите за лечение на пациентите ви стои вашият подпис.

– Това нищо не означава, аз подписвам много документи. Винаги подписвам и назначенията, разбира се. Но никога не посещавам затворници, това е доброволен труд. Неколцина лекари от тази клиника участват в тази дейност, но мога да ви дам думата си, че никой от тях няма нищо общо с подобно отвратително деяние.

– Не сте ли се самоназначавали за лекар посетител в някой затвор?

Сарасола отрече с глава; объркването му беше очевидно.

– Къде е Росарио?

– Моля? Майка ви?

– Искам да я видя.

– Това е невъзможно. Росарио е подложена на лечение, при което изолацията е от съществено значение.

– Заведете ме да я видя.

– Ако направим това, ще обезсмислим работата от последните дни, а съзнанието на човек като майка ви не работи като нещо, което може да се изключи и по-късно отново да се включи. Прекъснем ли терапията сега, последиците може да са много тежки.

– Приемам ги; от друга страна, онзи ден това не ви вълнуваше особено.

– Ще трябва да се подпишете, че клиниката не носи никаква отговорност...

– Ще подпиша каквото искате, но после; сега ме заведете да видя Росарио.

Сарасола се изправи и Амая и Ириарте го последваха по коридора, преграден с няколко врати, които докторът отваряше с електронната си карта и личен код. Така се озоваха пред една стая. Сарасола се обърна към Амая, очевидно възстановил обичайната си самоувереност.

– Сигурна ли сте? Не го казвам заради Росарио, тя ще бъде щастлива да ви види, убеден съм, но вие готова ли сте?

„Не“, извика едно момиченце вътре в нея.

– Отворете вратата.

Сарасола вкара кода, отвори вратата и леко я бутна навътре.

– Влезте – покани той Амая, отстъпвайки й мястото си.

Инспектор Ириарте се изпречи пред нея, извади оръжието си и пристъпи напред.

– Боже мой! Това не е нужно – запротестира отец Сарасола.

– Тук няма никого – обърна се Ириарте. – Подигравате ли ни се?

Психиатърът влезе в стаята; изглеждаше наистина смаян. Леглото беше разхвърляно, два подплатени каиша висяха от двете му страни.

– А в банята? – подсказа Амая, закривайки с ръка носа и устата си, за да не вдишва миризмата на майка си.