Зовът на костите

– Лека нощ, съдия Маркина. – Затвори вратата на колата и излезе на заден на шосето. – Ама че глупак! – процеди и видя в огледалото за обратно виждане, че съдията още стои като закован на същото място.

Не беше разумно да предизвиква враждебността му и от сърце се надяваше, че предупреждението й ще ограничи общуването им до рамките на служебните отношения, без да накърнява мъжкото самочувствие на Негова Светлост. В погледа му имаше нещо жалостиво, като на агне пред заколение, което бе забелязвала у други мъже и което винаги водеше до проблеми, а проблемите можеха да затруднят разследването й повече от обичайното. Надяваше се да не се е почувствал обиден. Ясно беше, че е положил известни усилия за осъществяване на срещата, и беше убедена, че хубавец като него не е свикнал да му отказват.

– Е, винаги има първи път – изрече на глас.

Предположи, че усърдните служителки начело с услужливата и самоотвержена Инмакулада Еранс щяха много бързо да насочат вниманието му към друга особа от женски пол.

Погледна се набързо в огледалото за обратно виждане.

– Майко мила, все пак много си го бива в интерес на истината! – засмя се тя, после несъзнателно пипна косата си на мястото, където я бе докоснал, и се усмихна. Пусна радиото, докато завиваше по шосето към Бастан, и затананика песента, която бе чувала само по радиото.

Великолепната гора на Бастан е непрогледно черна нощем и усещането, което предизвиква, е сравнимо само с нощта в открито море при пълен мрак, без звезди. Бледото сияние на едва прозиращата между облаците луна не помагаше особено и само мощните фарове разкъсваха тъмата, като при всеки завой хвърляха сноп светлина към гъсталака, разпрострял се от двете страни на шосето като бездънен студен океан. Амая намали скоростта: ако колата излетеше на някой завой, никой нямаше да може да я види откъм пътя. Вековната черна паст на гората щеше да я погълне. Дори денем би било трудно да откриеш сред гъстата растителност черен джип като нейния. Студена тръпка я полази по гърба.

– Толкова обичана и толкова страшна – прошепна тя.

На минаване покрай хотел „Бастан“ хвърли поглед към паркинга, осветяван едва-едва от четирите външни лампи и от бледата светлина от прозорците на кафенето, което въпреки късния час беше доста посетено. В паметта й несъзнателно изникна образът на Фермин, насочил служебния си пистолет първо към Флора, а после към главата си; сцената с проснатия на земята Монтес, когото инспектор Ириарте бе обездвижил, докато сълзите му се смесваха с прахта на паркинга. Думите на комисаря отекнаха в главата й: „Не се опитвам да повлияя на решението ви, само ви информирам“.

Навлезе в градската част на Елисондо, мина по улица „Сантяго“, зави наляво, за да се спусне към моста, и чу лекото трополене на гумите по паважа. Като прекоси моста „Муниартеа“, свърна вляво и паркира колата пред дома на леля си, където бе живяла от деветгодишна, докато напусна Елисондо. Потърси ключа сред другите на ключодържателя си и отвори вратата. Къщата я посрещна топла и трепетна, изпълнена с енергията на нейната обитателка и с неизменната кантилена от телевизора като фон.

– Здравей, Амая – поздрави я лелята, седнала в дневната пред камината.

Амая усети прилив на обич, като я видя с дългите й бели коси, прибрани в кок на тила, който й придаваше вид на романтична героиня от английски роман, и изискано изправения гръб, сякаш се готвеше да пие чай с кралицата.

– Не ставай, лельо – помоли я тя, докато приближаваше и се навеждаше да я целуне. – Как си, красавице?

Енграси се засмя.

– О, да, сигурно съм самата красота с този пеньоар – отвърна лелята, подръпвайки плюшения си ревер.

– За мен винаги ще бъдеш най-красивата.

– На леля момичето... – прегърна я Енграси.

Амая се огледа наоколо, както правеше винаги, когато се завърнеше вкъщи, със съзнанието, че този неин жест съдържа не само констатация, но и признание. Сякаш казваше: „Вече съм тук, върнах се“. Причината не й беше много ясна, но вече не се и питаше защо тук се чувства така, просто се наслаждаваше на усещането.

– А момченцето ми как е?

– Спи. Джеймс го нахрани преди половин час и душицата веднага заспа. Качи се да го сложи да легне, но май и той е заспал, от известно време не го чувам – каза лелята, сочейки бейбифона, чиито ярки шарки никак не подхождаха на дървената маса на Енграси.

Амая събу ботушите си в долния край на стълбите и тръгна нагоре, усещайки дървото под босите си нозе и сдържайки желанието да затича, както правеше като малка.

Джеймс бе оставил лампата върху ниската масичка да свети; на синкавата й светлина тя забеляза, че е разположил преносимата кошарка на Ибай близо до прозореца и е заспал с подпряна на ръба й ръка. Амая заобиколи леглото, за да се увери, че детето сладко спи в плътното си космонавтче. Изключи бейбифона, свали пуловера си, плъзна джинсите по краката си до пода и се пъхна в леглото. Залепи се за гърба на мъжа си и се усмихна злорадо, когато усети потръпването му при допира на студеното й тяло.

– Ледена си, скъпа – прошепна той в полусън.