Зовът на костите

Маркина замълча, като ту поглеждаше документите, ту Амая. Тя започваше да се чувства добре за пръв път от цялата вечер. Най-сетне едно изражение, което не й беше чуждо; беше го наблюдавала многократно у колегите си, бе го видяла у комисаря, докато му излагаше мнението си, а сега го виждаше и у съдия Маркина. Интерес, интересът, пораждащ съмнения и подробен анализ на фактите и догадките, до които щеше да доведе дадено разследване. Погледът на Маркина ставаше по-близък, докато разсъждаваше, а лицето му, несъмнено красиво, придобиваше оттенък на интелигентност, което го правеше наистина привлекателно. С изненада установи, че оглежда съвършената извивка на устните му, и си помисли, че никак не е чудно, че половината от служителките в съда си го оспорват. При тази мисъл Амая се усмихна и това извади съдията от съсредоточението му.

– Кое ви е смешно?

– О, нищо – извини се тя и отново се усмихна. – Няма нищо... спомних си нещо, което... Няма значение.

Той я изучаваше с любопитство.

– Никога не ви бях виждал да се усмихвате.

– Моля? – откликна тя, леко смутена от забележката му.

Той продължаваше да я гледа, сега отново сериозен. Амая издържа погледа му още няколко секунди и накрая сведе очи към доклада с кафяви корици. Прочисти гърло.

– Е? – вдигна поглед тя, възвърнала самообладанието си.

Съдията кимна в знак на съгласие.

– Мисля, че може би има нещо... Ще ви дам разрешението си. Пипайте внимателно и не вдигайте много шум, имам предвид пресата. На теория това са приключени случаи и не бива да причиняваме ненужно страдание на близките на жертвите. Информирайте ме за хода на разследването. И искайте каквото ви е нужно – добави той отново загледан в очите й.

Амая не се поддаде на смущението.

– Добре, ще действам полека, с екипа ми се занимаваме с друго разследване, така че до няколко дни едва ли ще мога да ви докладвам някакви новини.

– Когато можете – каза подканващо съдията.

Тя започна да събира разтворените върху масата доклади. Съдията протегна ръка и леко докосна пръстите й за миг.

– Ще приемете ли поне още едно кафе...

Амая се поколеба.

– Да, предстои ми да шофирам и ще ми дойде добре.

Той вдигна ръка, за да поръча кафетата, а тя се разбърза с прибирането на документите.

– Мислех, че живеете в стария град.

„Много добре сте осведомен, Ваша Светлост“, помисли си тя, докато сервитьорът поднасяше кафетата.

– Така е, но се налага да се преместя в Бастан заради въпросното разследване.

– Вие сте оттам, нали?

– Да – отвърна тя.

– Казаха ми, че местната кухня била много добра, можете ли да ми препоръчате някой ресторант?

Четири-пет имена на различни заведения веднага изникнаха в съзнанието й.

– Не мога да ви помогна, честно казано, рядко ходя там, – излъга тя, – а когато отида, отсядам при роднините си.

Той се усмихна недоверчиво, повдигайки едната си вежда. Амая използва момента, за да си допие набързо кафето и да напъха папките в чантата си.

– А сега, ако ме извините, господин съдия, трябва да вървя – каза тя и отмести стола.

Маркина се изправи.

– Къде е колата ви?

– О, съвсем наблизо, паркирах пред входа.

– Почакайте – каза той и взе палтото си, – ще ви изпратя.

– Не е нужно.

– Настоявам.

Забави се една минута, докато сервитьорът му връщаше картата, и пое палтото на Амая, за да й помогне да го облече.

– Благодаря – каза тя и го дръпна от ръцете му, – не го обличам, когато шофирам, не ми е приятно.

От думите й не стана много ясно дали има предвид шофирането с дебели дрехи, или прекаленото внимание на съдията.

Лицето на Маркина леко помръкна, докато тя вървеше към вратата. Отвори я и я задържа, докато той се изравни с нея. Навън температурата се бе понижила с няколко градуса и влагата се концентрираше върху гъстата растителност на парка, с което оставяше впечатлението за мъгла, присъщо само за тази част на града, а оранжевото сияние на уличните фенери хвърляше размити от водата кръгове.

Двамата излязоха от колонадата и пресякоха улицата, пълна с паркирани коли, където обаче в този час почти нямаше движение. Амая отключи колата от разстояние и се обърна към съдията.

– Благодаря, господин съдия, ще ви държа в течение – така тя със служебен тон.

Но той направи крачка напред и й отвори вратата.

Тя въздъхна, въоръжавайки се с търпение.

– Благодаря.

Хвърли вътре палтото и бързо седна в автомобила. Не беше глупачка, от няколко часа наблюдаваше Маркина и беше решена да предотврати всичките му аванси.

– Лека нощ, господин съдия – каза, посягайки да затвори, като едновременно с това палеше двигателя.

– Саласар... – прошепна той, – ...Амая.

„О, о“, прозвуча глас в главата й. Вдигна поглед и срещна очите му, в които гореше пламък между молба и сласт.

Маркина протегна ръка и с опакото на дланта си погали падналия на рамото й кичур коса. Усети ясно как тя се стегна и уплашено дръпна ръка.

– Инспектор Саласар – каза сухо тя.

– Какво казахте, моля? – попита смутено той.

– Така трябва да ме наричате: инспектор Саласар, началник Саласар или просто Саласар.

Той кимна и на Амая й се видя, че се изчервява. Светлината беше недостатъчна.