Зовът на костите

Отминаха малката зала, където Амая предполагаше, че ще разговарят, и сервитьорката й посочи една от най-хубавите маси до библиотеката на главния готвач, със столове за петима сътрапезници, но сега подготвена само за двама. Съдия Маркина се изправи и я посрещна с протегната ръка.

– Добър вечер, Саласар – поздрави той, пропускайки ранга й.

Амая забеляза одобрителния поглед на сервитьорката към съдията красавец.

– Моля ви, седнете – покани я той.

Амая се поколеба за миг, загледана в стола, който й сочеше. Не обичаше да сяда с гръб към вратата (мания на ченге), но се подчини и се разположи срещу Маркина.

– Господин съдия – заговори тя, – извинявайте, че ви безпокоя...

– Изобщо не ме безпокоите, особено ако се съгласите да ми правите компания. Вече поръчах и ще ми бъде неудобно аз да вечерям, а вие да ме гледате.

Тонът му изключваше възражения и Амая се смути.

– Но... – промълви тя, сочейки втория прибор на масата.

– За вас е. Нали ви казах, мразя да ям, докато някой ме гледа. Позволих си тази волност. Дано не ви е неприятно – каза той, макар че тонът му ясно показваше, че му е все едно дали й е приятно, или не. Амая проследи движенията му, докато тръсваше салфетката, за да я постеле на коленете си.

Ето откъде идваше враждебността на секретарката, представи си я как сутринта е направила резервацията с превзетия си глас и опънати, сякаш цепнати с брадва устни. Припомни си думите на Инмакулада и разбра, че съдията й е поръчал да резервира маса още преди да му се обади за резултатите от аутопсията. Знаел е, че ще му позвъни, щом свършат, и бе подготвил предварително вечерята. Запита се откога ли е резервирана масата и дали съдията наистина е бил извън града по обед. Не можеше да го докаже. Възможно беше да е имал резервация само за себе си, а като е пристигнал, да е помолил да добавят още един прибор.

– Няма да ви притеснявам дълго, господин съдия, така ще можете да вечеряте спокойно. Всъщност, ако ми позволите, вече ще започвам.

Тя извади от чантата си кафява папка и я сложи на масата в момента, в който един сервитьор се приближи с бутилка шардоне от Навара.

– Кой ще опита виното?

– Госпожицата – отговори съдията.

– Госпожа – поправи го тя, – и няма да пия вино, ще шофирам.

Съдията се усмихна.

– Вода за госпожата, а виното, боя се, ще остане за мен.

Когато сервитьорът се оттегли, Амая отвори папката.

– Дума да не става – възнегодува съдията. И добави по-сговорчиво: – Много ви моля, не бих могъл да хапна и залък, след като видя това. – После се усмихна тъжно: – Има неща, с които човек никога не свиква.

– Господин съдия... – запротестира тя.

Сервитьорът постави пред всекиго от тях чиния, в която имаше малко златисто пакетче, украсено с кълнове, зелени и червеникави листенца.

– Трюфели и гъби в златно було. Добър апетит – обяви той и се оттегли.

– Господин съдия... – отново поде тя.

– Наричайте ме Хавиер, моля ви.

Гневът на Амая растеше, тя се чувстваше като жертва на нарочно заложен капан, на среща, планирана слепешком до най-малката подробност, при която този кретен си бе позволил дори да поръча вместо нея и на всичко отгоре настояваше да го нарича по име.

Бутна назад стола, на който седеше.

– Господин съдия, реших, че ще е по-добре да поговорим по-късно, когато приключите с вечерята си. Междувременно ще ви почакам отвън.

Той се засмя и усмивката му изглеждаше едновременно искрена и виновна.

– Саласар, не се чувствайте неудобно, моля ви, все още познавам много малко хора в Памплона, обожавам добрата кухня и идвам често тук. Никога не избирам по менюто, оставям Луис Родеро да реши какво ще сложи на масата ми, но ако това блюдо не ви харесва, ще помоля да донесат листа. Срещата ни е служебна, но не виждам защо да не се насладим на една хубава вечеря. По-удобно ли щяхте да се чувствате, ако бяхме седнали на бургер в „Макдоналдс“? Аз не.

Амая го гледаше разколебана.

– Хапнете си, моля ви, и междувременно ми разкажете за случая. Но снимките оставете за после.

Беше гладна, не беше яла нищо съществено от закуска, както винаги, когато се налагаше да присъства на аутопсия, и ароматът на гъбите и трюфела, стегнати в хрупкавата торбичка, предизвикваха жалното къркорене на стомаха й.

– Добре – прие тя накрая. Щом толкова настояваше, щяха да се хранят, но щяха да го направят за рекордно кратко време. Изядоха в мълчание първото блюдо, докато Амая си даваше сметка колко гладна е била.

Сервитьорът вдигна чиниите и ги смени с други.

– Седефена супа от морски мекотели, ракообразни и водорасли – обяви той, преди да се оттегли.

– Една от любимите ми – каза Маркина.

– И на мен – обяви тя.

– Често ли идвате в този ресторант? – попита съдията, опитвайки се да прикрие изненадата си.

„Самонадеян кретен“, помисли си тя.

– Да, макар че обикновено избираме по-дискретна маса.

– Тази ми харесва, да гледам...

„И да те гледат“, помисли Амая.

– Да гледам библиотеката – уточни той. – Луис Родеро е събрал тук едни от най-добрите заглавия на световната кухня.