Зовът на костите

– Вие го казахте, шефке, трофеи, ръцете са били трофеи, а трофеите се пазят като символи на спечеленото, на почестите, на придобитата плячка. Ето защо не ми се връзваше, че са били изоставени, нахвърляни безразборно в някаква затънтена пещера, връзва се само ако са трофеи на Тартало. Според легендата циклопът Тартало изяждал жертвите си и после изхвърлял костите им пред входа на пещерата като знак за проявената жестокост и предупреждение към всеки, дръзнал да се доближи до леговището му. Костите не са били захвърлени, нито изоставени, а подредени крайно внимателно с цел да предадат определено послание.

Тя кимна в знак на съгласие:

– И това не е най-смайващото, Йонан: нашият Тартало се вмества в описанието до неподозирани граници. По костите личат прави успоредни черти, които бяха идентифицирани като следи от зъби. Човешки зъби, Йонан.

Той смаяно се ококори.

– Канибал.

Амая кимна.

– Сравниха следите със захапките на пастрока на Йоана и на Виктор, за всеки случай, но нямаше съвпадение.

– От колко трупа са намерените кости.

– От двайсетина, Йонан.

– И се установи връзка само с Йоана Маркес.

– Те бяха най-скорошните.

– Какво е станало с останалите?

– Били са обработени, но без ДНК за сравнение...

– Затова ме накарахте да търся жени от Бастан, жертви на домашно насилие...

– Трите, които имаме засега, са били тукашни или като малки са живели тук, както Йоана.

– Невероятно е, че никой не е свързал откриването на ръцете с убитите жени с липсващ крайник. Как е възможно?

– Убийците доброволно са си признавали. В интерес на истината, поне в два от случаите престъпниците са отрекли да имат нещо общо с ампутацията, но кой да им повярва. Данните не са били разпространявани и това ще продължава да е така, докато не се създаде специален криминален екип, който да събира и обединява цялата информация, докато се налага да спорим за компетенциите на различните видове полиция. Ти сам видя колко трудно се разследва подобен тип убийства. На престъпленията от типа домашно насилие не се дава голяма гласност, те се приключват набързо и се пращат в архива, особено ако извършителят направи самопризнания и се самоубие. Тогава случаят приключва, а срамът на близките само спомага да не се разчува.

– Открих още две жени, родени в долината, които са били убити от своите съпрузи. Имам имената им и адресите, където са живеели, когато се е случило това, едната е от Билбао, а другата – от Бургос. Това исках да ви кажа, когато ми се обадихте преди в участъка; и за двете са пуснати некролози в местните погребални агенции.

– Знаем ли дали при тях е имало ампутация?

– Не, нищо не е отбелязано.

– А за убийците?

– И двамата са мъртви: единият се самоубил в същото жилище, преди да пристигне полицията, а другият избягал и го открили няколко часа по-късно обесен на едно дърво в близката овощна градина.

– Трябва да открием някой роднина. Много е важно.

– Ще се заема с това веднага щом се върнем.

– И нито дума по въпроса, Йонан, имаме разрешение за разследване, но не бива да вдигаме шум, а за пред публиката разплитаме случая с оскверняването на църквата.

– Благодаря за доверието.

– Ти спомена, че освен двете нови жертви, които си открил, имаш новини и за погребалните агенции.

– Да, за малко да забравя покрай целия този ужас. Всъщност става дума само за един любопитен епизод, но в погребално бюро „Бастандара“ ми разказаха, че преди няколко седмици някаква жена влязла при тях, влачейки след себе си друга, като й крещяла и я блъскала, за да я принуди да върви. Попитала за ковчезите и когато собственикът й показал къде са изложени, завлякла там другата жена и й казала нещо от рода на „хайде, избери си един, защото много скоро ще си мъртва“. Погребалният агент казва, че жената била ужасена, че не спирала да плаче и да повтаря, че не иска да умре.

– Наистина любопитно – съгласи се Амая. – А той не знае кои са били тези жени, така ли? Учудвам се...

– Твърди, че не знае – отвърна тъжно Йонан. – Това сигурно е единственото място на света, където всеки знае какво правят съседите му, но отказва да обели и дума по въпроса – допълни той, свивайки рамене.

Амая извади мобилния си телефон, провери има ли покритие и колко е часът, установявайки с изненада, че въпреки сумрака наоколо е още много рано, и си спомни как сигналът бе изчезнал, докато разговаряше с младата жена край реката.

– Да вървим – каза и продължи напред, – трябва да се обадя по телефона.

Но не успя, вече бяха почти до колата й, когато телефонът звънна. Беше Падуа.

– Съжалявам, госпожо инспектор, жената от Логроньо нямала близки, така че роднините на мъжа й се погрижили за погребението; била е кремирана.

– И си няма никого? Нито родители, нито братя и сестри, нито деца?

– Не, никой, и деца нямала, но имала много близка приятелка. Ако искате да говорите с нея, мога да ви дам телефона й.

– Не е нужно, нямах намерение да разговарям, а по-скоро да сравнявам ДНК.