Зовът на костите

Беше чела някъде, че човек не бива да се връща на мястото, където е бил щастлив, защото по този начин започва да го губи, и смяташе, че авторът на тази мисъл е прав. Местата, действителни или въображаеми, идеализирани от розовата мъгла на въображението, можеха да се окажат така безобразно реални и толкова отчайващи, че да зачеркнат с един замах мечтата. Добър съвет за този, който имаше повече от едно място, на което да се връща. За Амая това бе тази къща, къщата, която живееше сякаш свой живот и се придържаше към него, приютяваше го между стените си и му вдъхваше топлина. Тя съзнаваше, че видимото или невидимото присъствие на леля й придава душа на къщата, въпреки че в сънищата й тя винаги беше празна, а Амая – малка. Измъкваше скрития пред входа ключ и хукваше навътре, обезумяла от страх и гняв, и едва пристъпила прага, долавяше хилядите присъствия, които я посрещаха и залюляваха в един почти утробен покой, благодарение на който малкото момиче, будувало цяла нощ, за да не го изяде майка му, най-сетне можеше да се отпусне пред огъня и да заспи.

Влезе в къщата и докато сваляше палтото си, се заслуша в прекрасната гълчава на веселата дружинка, събрала се в хола. Жените бяха насядали около красивата шестоъгълна маса за покер, но като че ли въобще не се интересуваха от пръснатите по зеленото сукно карти, заети да ахкат и да охкат пред малкия Ибай, който минаваше от ръка на ръка с очевиден възторг както на стариците, така и на бебето.

– Боже господи, Амая, това е най-хубавото дете на света – възкликна Мирен, като я видя.

Амая се засмя на пресилените хвалби на „момичетата“, които обсипваха Ибай с целувки и милувки.

– Съвсем ще го разглезите – скара им се тя на шега.

– За бога, дъще, остави ни да му се порадваме, толкова е сладичък – обади се друга старица и се надвеси над детето, което очаровано се усмихваше.

Джеймс се приближи да я целуне и се извини, сочейки гостенките.

– Съжалявам, скъпа, нищо не можах да направя, те са много и са въоръжени с игли за плетене.

При тези думи всички се завтекоха към чантите си, за да извадят елеченцата, шапките и търлъчките, които бяха изплели за бебето.

Амая гушна Ибай и започна да се любува на красивите дрешки, които приятелките на леля й плетяха за сина й. Още щом го прегърна, усети как присъствието й разтревожи детето и то веднага захленчи за храната си.

Тя се качи в спалнята, излегна се на кревата и постави бебето до себе си, за да го накърми. Джеймс ги последва, опъна се до нея и я прегърна през гърба.

– Колко е лаком! – възкликна. – Изключено е да е гладен, яде преди час, но щом те подуши...

– Горкичкият, много му липсвам, както и той на мен – прошепна тя, любувайки му се.

– Днес следобед дойде Маноло Аспирос.

– Кой? – попита разсеяно тя, загледана в сина си.

– Маноло, моят приятел архитектът. Пак отидохме до Хуанитаенеа и той остана очарован, има цял куп идеи как да я реставрираме, като запазим основните й характеристики. Ще дойде пак тия дни, вече за да вземе размери и да почне да подготвя проекта. Толкова съм въодушевен...

Амая се усмихна.

– Радвам се, скъпи – каза и се наведе да го целуне по устата.

Той остана замислен.

– Амая, днес по обед отидох с Ибай до пекарната да търся сестра ти, но като пристигнахме, Ернесто ми каза, че вече си е тръгнала за вкъщи. Понеже е наблизо, минах по задните улици и се разходих на слънце дотам...

Амая вдигна Ибай, за да се оригне, и се поизправи в леглото, за да гледа мъжа си.

– Рос чистеше някакви драсканици от вратата. Попитах я и тя ми каза, че сигурно е работа на хулиганчета... престорих се, че й вярвам, но това не бяха драскулки, а обиден надпис, Амая. Вече беше заличила по-голямата част, но думата още прозираше.

– Какво пишеше?

– Убийца.

Ароматът на чичаро¹⁴ на фурна изпълваше цялата къща, когато слязоха да вечерят. Рос помагаше на леля си да сложат масата и Амая сложи Ибай в една люлка, за да бъде наблизо, докато се хранят. Изяде с апетит рибата, винаги се изненадваше колко вкусна е рибата, сготвена по този най-прост начин, със запръжка и картофи, и си мислеше, че е нормално да е гладна: едва бе имала време за два-три залъка през целия ден. След вечерята, докато другите раздигаха масата, тя сложи Ибай да спи и се върна в трапезарията точно навреме, за да задържи Рос, преди да се качи да си легне.

14

Вид сафрид. – Б. пр.

– Росаура, ще ми хвърлиш ли едни карти?

Веднага усети, че е привлякла вниманието на леля си, която поспря с две чаши в ръце и се заслуша.

Рос погледна уклончиво настрани.

– О, Амая, много съм уморена, защо не помолиш леля? Знам, че от няколко дни я сърбят ръцете за това. Нали, лельо? – каза тя и влезе в кухнята.

Енграси кръстоса поглед с Амая, изви въпросително вежди и каза по посока на кухнята:

– Разбира се, ти върви да си легнеш, скъпа.

Когато Рос и Джеймс се оттеглиха, двете седнаха една срещу друга и мълчаха, докато Енграси изпълняваше бавната церемония по разгъване на коприненото вързопче, в което стоеше увито тестето Таро, и без да бърза, размесваше картите с белите си костеливи пръсти.