Зовът на костите

– Радвам се, че най-сетне реши да се изправиш срещу това, дъще. От няколко седмици, щом хвана картите, усещам енергията, която тече към теб.

Амая тъжно се усмихна. Молбата към Рос беше чисто и просто извинение, за да поговори с нея за случващото се в пекарната.

– Рос има проблем.

Старицата неохотно се засмя.

– Амая, знаеш колко много ви обичам и трите и че съм готова на всичко за вас, но мисля, че е крайно време да приемеш, че сестра ти освен по-голяма от теб е вече възрастен човек. Рос по природа е особена и трудна по характер. Тя е от хората страдалци, които сякаш носят невидим кръст на гърба си, но тежкò ти, ако посегнеш да облекчиш товара им. Можеш да й предложиш помощ, но не й се меси, защото ще го изтълкува като незачитане.

Амая се замисли и кимна в знак на съгласие.

– Мисля, че това е добър съвет.

– С който няма да се съобразиш... – добави Енграси.

Старицата постави тестето пред своята племенница и изчака да го разсече. После взе двете купчинки и отново ги размеси, преди да ги нареди пред нея, за да си избере карти.

Амая не ги взимаше, само леко ги докосваше с пръст, сякаш за да остави пръстовия си отпечатък, и без повече да пипа, чакаше Енграси да извади картата, преди да избере следващата. Така, докато станаха дванайсет, които лелята разположи в кръг като цифри на часовник или основните посоки на компас. Докато обръщаше картончетата едно след друго, изражението й се бе сменило от първоначалното учудване към безусловно уважение.

– О, дъще! Колко си пораснала, виж само каква жена си станала – каза тя и посочи картата на императрицата най-отгоре. – Винаги си била силна, иначе как би понесла тежките изпитания, които ти бе отредено да преживееш, но през последната година в теб се е отворила нова врата – каза тя, сочейки друга карта, – врата, която си отворила отчаяно и там си заварила нещо необичайно, нещо, което е променило погледа ти.

Амая се върна във времето и пространството към кехлибарените очи, вперени в нея откъм горския гъсталак, и неволно се усмихна.

– Нещата не се случват току-така, Амая; не е било нито съдба, нито случайност. – Енграси докосна с пръст една карта и се дръпна, сякаш я бе ударил слаб ток. Вдигна изненадано очи. – Това не го знаех, никога не ми се е появявало.

Амая се заинтересува още повече и жадно заразглежда шарените картончета.

– Над тебе висеше присъда още преди да се родиш.

– Но...

– Не ме прекъсвай – сопна се Енграси. – Знаех, че винаги си била различна, че допирът със смъртта белязва хората завинаги, но по много различен начин. Може да те превърне в хленчеща сянка на онова, което си могла да станеш, или, както в твоя случай, да ти вдъхне колосална сила, необикновени способности и прозорливост. Но мисля, че ти вече си била такава по природа, мисля, че и амачи Хуанита го е знаела, баща ти го е знаел, майка ти го е знаела, узнах го и аз след завръщането ми от Париж. Момиченцето с очи на воин, което кръжеше около майка си, готово да залегне всеки миг, което се държеше на благоразумно разстояние, избягваше всеки допир и поглед и спираше да диша, щом усетеше, че го наблюдават. Момиченцето, което не спеше, за да не го изядат.

Променила си се, Амая, и това е хубаво, защото беше неизбежно, но и опасно. Мощни сили са надвиснали над теб и те дърпат за крайниците, всяка в различна посока. Ето го – Енграси посочи една карта. – Пазителят, който те закриля, който те обича по най-чист начин и няма да се отдели от теб, защото е орисан да те закриля. Тук – посочи тя следващата карта – строгата жрица, която те тласка към битка, изисквайки подчинение и нечовешка отдаденост. Тя ти се възхищава и ще те използва като стрела срещу враговете си, защото за нея ти си просто оръжие, воин, който се сражава със злото и й служи в изконната битка за възстановяване на равновесието. Равновесие, нарушено от едно отвратително деяние, събудило бесовете, спящите от векове по върховете на долината стихии, за чието усмиряване сега си призвана да спомогнеш.

– Но тя добра ли е? – усмихна се Амая на леля си; независимо от начина, по който ги проявяваше, любовта и загрижеността на Енграси бяха безусловни и неподправени.

– Не е нито добра, нито лоша, тя е силата на природата, справедливото равновесие, което може да бъде толкова жестоко и безмилостно, колкото и майката земя.

Тогава Амая погледна внимателно картите и връщайки се назад, посочи една.

– Ти каза, че някой е нарушил равновесието с едно отвратително деяние. Дюпри ми каза да се върна към началото, да търся онова, което е развихрило злото.

– О, Дюпри! – възкликна леля й ужасено. – Защо толкова държиш на това? То може наистина да ти навреди, Амая, не е шега.

– Той никога не би ми навредил.

– Може би не онзи Дюпри, с когото си се запознала. А и как може да си сигурна, че е на твоя страна след случилото се?