Зовът на костите

Съдията мълчеше, но тя чуваше дишането му в другия край на линията и без да иска, си представи колко топъл ще бъде дъхът му върху кожата. Въпреки острия студ се изчерви до корена на косата.

– Господин съдия, разследването по случая, за който ви говорих, се разви в очакваната посока. Сдобих се с ДНК проби на още две жертви и имам нужна да ги сравня с костите, намерени в Бастан, които са в ръцете на жандармерията.

– Вие в Памплона ли сте?

– Да.

– Добре, след половин час в ресторант „Еуропа“.

– Господин съдия – възпротиви се тя. – Мисля, че бях много ясна при последната ни среща, когато ви обясних какъв е интересът ми в този случай.

Изглеждаше оскърбен, когато отговори:

– Стана ми пределно ясно, госпожо инспектор. Току-що пристигам от път и ще вечерям в „Еуропа“, по-рано не мога да ви приема. Но ако предпочитате, можете да дойдете в кабинета ми утре след осем сутринта. Обадете се на секретарката ми и тя ще го уреди.

Изведнъж се почувства глупава и превзета.

– Не, не, съжалявам, след половин час ще бъда там.

Затвори телефона, упреквайки се за грубостта си.

„Сигурно ме е взел за глупачка“, помисли, докато влизаше в колата.

Преди да потегли, се обади отново на младши инспектор Ечайде и му разказа новините от пътуването си до Билбао и Бургос и за съвещанието при комисаря. Дължеше го на Йонан все пак.

В бара на „Еуропа“ се влизаше откъм фасадата до ресторанта, непосредствено до входа на едноименния хотел; вече нямаше и следа от следобедния снежец и някои от клиентите разговаряха пред вратата, сложили чашите си с вино върху двете високи маси, изправени като на пост пред входа на заведението.

Видя Маркина още щом прекрачи прага. Седеше сам в края на барплота и нямаше как да не го забележи. Сивият костюм с бяла риза без вратовръзка му придаваше сериозната нотка, опровергавана от прическата – кестенявата му коса падаше на кичури върху челото. Беше кацнал на табуретката спокойно и изискано, като изваден от модно списание.

Няколко шумни приятелки, отдавна загърбили първата младост, час по час поглеждаха към Негова Светлост и си шушукаха одобрително по негов адрес, докато той невъзмутимо прелистваше поомачкания общ вестник. Като я видя да влиза, Маркина леко се усмихна, с което накара поне половината от жените да се обърнат към обекта на неговия интерес и да съсредоточат клетвите си върху нея.

– Искате ли чаша вино? – попита той вместо поздрав, като посочи своята чаша и направи знак на сервитьора.

– Не, май ще изпия една кока-кола – отвърна тя.

– Много е студено за кока-кола. Пийнете чаша вино. Препоръчвам ви това великолепно „Риоха“.

– Добре – съгласи се Амая.

Докато сервитьорът наливаше виното, се запита защо проявява слабост, защо винаги приема поканите на Маркина. Той й отстъпи своя стол и приближи към групичката жени, които пиеха прави и с радост му отстъпиха една табуретка. Той я примъкна и седна срещу нея с гръб към жените, които не отделяха очи от него. Маркина я погледа в продължение на пет безкрайни секунди и уплашено сведе поглед.

– Надявам се тук да се чувствате по-удобно, отколкото в ресторанта.

Амая не отговори, но този път тя сведе смутено очи с чувството, че е абсурдно несправедлива.

– Значи сте били в Билбао? – попита той, връщайки се към професионалния тон.

– Както и в Бургос, в малко селце с четиресет жители. Двете жертви са починали преди две и преди две и половина години съответно; и двете са убити от съпрузите си, които след престъплението са се самоубили; и двете са родом от Бастан, макар да са израсли другаде; и в двата случая е имало ампутация на ръката до лакътя, а крайникът не е открит при последвалото претърсване.

Съдията я слушаше внимателно, отпивайки от чашата си на малки глътки. Амая трябваше да положи сериозни усилия, за да се съсредоточи и да не гледа устата му, нито как навлажнява устните си с език.

– ...И в двата случая подписът е идентичен: Тартало, изписан с кръв на стените или в прощално писмо на самоубиеца, една-единствена дума.

– Какво ви е нужно, за да продължите?

– Трябва на всяка цена да установя дали е налична връзката, която подозирам, и за целта ми е нужен достъп поне до мострите от костите, намерени от жандармерията в пещерата на Бастан. При съвпадение бихме могли да започнем официално разследване и да поискаме оригиналните кости за реконструкция или да направим втора аутопсия на труповете, което ще ни даде стопроцентова сигурност.

– Имате предвид ексхумация на труповете? – пожела да уточни той.

Знаеше, че идеята няма да му хареса, нямаше съдия, който да я харесва. Това обикновено означаваше сблъсък с откритата съпротива на семействата, плюс досадни съпътстващи разправии. Затова, ако някой съдия издадеше заповед за ексхумация, той го правеше само в краен случай; това често усложняваше работата на следователя, който нямаше възможност да направи сравнителен ДНК анализ на мострите, за да отхвърли всякакво съмнение относно принадлежността им. А всички адвокати по света знаеха, че при основателно съмнение свободата на клиента им е гарантирана.