Зовът на костите

– Само в случай на съвпадение между костните мостри и петте жертви, които имаме за момента.

Нарочно натърти на „имаме“. Ако го накараше да се почувства част от разследването и ако съдията беше поне наполовина толкова честен, колкото се славеше в съдилищата, щеше да се почувства отговорен да въздаде справедливост за жертвите, което беше важното всъщност.

– Вие ли взехте мострите, с които разполагате?

– Да.

– Спазихте ли процедурата?

– Да, най-грижливо. Във всеки случай няма да имаме проблеми, сестрата и лелята на жертвите дадоха мострите по своя воля, освен това ги накарах да подпишат документ за доброволно преотстъпване.

– Не бих искал да вдигам ненужна пушилка, докато нямаме нещо по-необоримо; не е тайна, че съдилищата не могат да се похвалят с голяма дискретност.

Амая се усмихна: беше казал „нямаме“; сега вече беше сигурна, че ще даде разрешението.

– Пипам изключително предпазливо, уверявам ви. Само един от най-доверените ми сътрудници е в течение и възнамерявам да се обърна към чужда лабораторията за анализите.

Съдията помисли няколко секунди, докато разсеяно рисуваше с пръсти линията на челюстта си, жест, който Амая намери за мъжествен и невероятно чувствен.

– Утре сутринта ще подпиша заповедта – обяви той. – Продължавайте все така, добра работа вършите. Информирайте ме за всяка ваша стъпка, важно е, в случай че се наложи да ви защитя... и...

Той спря за миг, като отново я погледна по онзи начин.

– Моля ви, вечеряйте с мен – помоли се шепнешком.

Тя го погледна изненадано, защото много умееше да съставя поведенчески профили, да тълкува невербалния език, да разпознава кога някой лъже или е нервен, и в този миг разбра със сигурност, че пред нея седи не съдия, а влюбен мъж.

В този момент мобилният й телефон звънна. Тя го извади от джоба си и видя изписано името на Флора, което само по себе си беше доста необичайно. Флора никога не й се обаждаше, дори за Коледа или за рождения й ден; предпочиташе да праща картички, безупречни и официални като самата нея.

Амая погледна объркано Маркина, който чакаше с интерес отговора й.

– Извинете ме, трябва да се обадя – каза тя, стана и излезе на улицата, за да чува далеч от растящия шум в бара. – Флора.

– Амая, обадиха се от клиниката. Явно е станало нещо много сериозно с ама.

Амая мълчеше.

– Чуваш ли ме?

– Да.

– Директорът каза, че получила пристъп и наранила един санитар.

– Защо ми се обаждаш, Флора?

– О, не бих го направила, повярвай, ако ония тъпаци не бяха позвънили в окръжната полиция.

– Обадили са се в полицията? Колко сериозно е било нападението? – попита Амая, докато в съзнанието й нахлуваха картини, които смяташе за прокудени.

– Не знам – каза Флора с тона, който използваше, когато някой злоупотребяваше с търпението й. – Казаха ми само, че полицията е там и да отидем час по-скоро. Аз тръгвам, но колкото и да бързам, ще пристигна най-рано след два часа.

Амая въздъхна примирено.

– Добре, качвам се на колата. Кажи им, че ще съм там след малко повече от половин час.

Тя влезе отново в бара, който през последните петнайсет минути се бе напълнил, и се запровира между клиентите към съдията.

– Господин съдия – каза, доближавайки се до него, за да я чуе, – налага се да тръгна, изникна нещо спешно – обясни.

Изведнъж й се стори, че е прекалено близо и отстъпи крачка назад, взимайки палтото си от облегалката на високия стол.

– Ще ви изпратя.

– Не е нужно, колата ми е съвсем близо – обясни тя.

Но той вече бе станал и вървеше към вратата. Амая го последва и докато излизаха, забеляза как я оглеждат жените от групата. Тя наведе глава и забърза след Маркина.

– Къде сте паркирали?

– Ей там, на главната улица – отвърна.

Съдията се усмихна леко, взе палтото от ръцете й и го задържа, за да се облече.

– Щом седна, веднага ще го съблека.

Тогава той го наметна на раменете й и ръцете му като че ли се задържаха там повече от необходимото. Не продума, докато стигнаха до колата. Амая отвори вратата, хвърли вътре палтото и седна.

– Лека нощ, господин съдия, благодаря за всичко, ще ви държа в течение.

Той се наведе към отворената врата и попита:

– Кажете ми, ако не ви се бяха обадили, щяхте ли да приемете?

Тя забави отговора си няколко секунди.

– Не.

– Лека нощ, инспектор Саласар – каза той и бутна вратата.

Амая запали мотора, излезе на шосето и се обърна да погледне. Маркина вече го нямаше, което я изпълни с необяснима празнота.

16

Психиатричната клиника „Санта Мария де лас Ниевес“ се намираше в отдалечена от града незалесена местност, на възвишение, оборудвано с мерки за безопасност. Те започваха с висок зид в затворнически стил, който декоративните дръвчета, металната решетка на вратата, кабинката на пазача, бариерата за достъп на коли и камерите за наблюдение не успяваха да смекчат. Място, предназначено сякаш за съхранение на голямо съкровище, а зад стените му се криеха само разстроените умове на неговите пациенти.

Патрулната кола пред входа предупреждаваше за присъствието на полиция. Амая свали стъклото достатъчно, за да покаже значката си. Полицаят я поздрави нервно и тя му се усмихна.

– Кой ръководи операцията?