813 — Двойният живот на Арсен Люпен

А после възмущението на тълпата се насочи срещу полицията. По-рано се бяха смяли. Прощаваха на изиграния комисар, че така комично се е оставил да го изиграят. Но шегата беше продължила прекалено дълго и в пристъп на възмущение и бяс сега искаше сметка на властта за неокачествимите престъпления, които беше неспособна да предотврати.

Във вестниците, на публични събрания на улицата, дори от трибуната на Камарата избухна такъв гняв, че дори правителството се развълнува и се помъчи с всички средства да успокои силната обществена възбуда.

Валанглей, председател на Съвета, имаше силно влечение към всички въпроси, засягащи полицията, и често беше следил отблизо някои дела заедно с началника на Сигурността, като ценеше високо качествата и неговия независим характер. Той покани в своя кабинет и префекта, и генералния прокурор, за да поговори с тях, а после и г-н Льонорман.

— Да, скъпи ми Льонорман, става въпрос за случая Кеселбах. Но преди да поговорим по него, искам да Ви обърна внимание върху нещо… което измъчва особено г-н префекта на полицията. Господин Делом, бихте ли обяснили на г-н Льонорман?

— О! Г-н Льонорман знае отлично за какво става въпрос — възрази префектът с тон, в който нямаше особена доброжелателност към неговия подчинен. — Ние двамата вече говорихме за това. Казах му как гледам на неговото неправилно поведение в хотел „Палас“. Общо взето, аз съм възмутен.

Г-н Льонорман стана, извади от джоба си някакъв лист, и го сложи на масата.

— Какво е това? — попита Валанглей.

— Моята оставка, господин председател.

Валанглей подскочи.

— Какво! Вашата оставка? Заради една незначителна забележка, която г-н префектът Ви прави и на която впрочем, не придава никакво значение, нали, Делом, никакво значение? Вие се сърдите!… Ще признаете, добри ми Льонорман, че имате доста проклет характер. Хайде, махнете тази смачкана хартийка и да поговорим сериозно.

Началникът на Сигурността седна отново, а Валанглей, заставяйки префекта, който не криеше своето недоволство, да замълчи, произнесе:

— С две думи, Льонорман, ето за какво става дума: повторното появяване на сцената на Люпен ни досажда. Доста дълго време това животно издевателства над нас. Признавам, че беше смешно и аз бях между първите, които се смяха. Но сега става въпрос за престъпления. Можехме да търпим Арсен Люпен, докато забавляваше публиката. Но ако убива — не!

— В такъв случай, господин председател, какво искате от мен?

— Какво искам ли? О, това е много просто. Първо да го арестувате… после главата му.

— Мога да Ви обещая, че ще го арестувам в близките дни. Но не и главата му.

— Как! Ако го заловят, следва съд, неизбежно следствие… и ешафод.

— Не.

— А защо не?

— Защото Люпен не е убил.

— А! Но Вие сте луд, Льонорман. Ами труповете в хотел „Палас“, да не би да е басня? Нямаше ли тройно убийство?

— Да, но не го е извършил Люпен.

Началникът произнесе тези думи бавно с впечатляващо спокойствие и увереност.

Прокурорът и префектът възразиха. Но Валанглей каза:

— Предполагам, Льонорман, че не изказвате тази хипотеза без сериозни мотиви?

— Не е хипотеза.

— А доказателствата?

— Има две. Първо, две доказателства от нравствен характер, които изложих на самото място пред г-н следователя и които вестниците подчертаха. Преди всичко Люпен не убива. После, защо е трябвало да убива, след като е постигнал целта на своята експедиция — кражбата, и нищо не го е заплашвало от страна на завързания противник със запушена уста.

— Така да бъде. Ами фактите?

— Фактите не важат пред разума и логиката, освен това и фактите са на моя страна. Какво би означавало присъствието на Люпен в стаята, където е намерена табакерата? От друга страна, черните дрехи, които намериха и очевидно са били на убиеца, съвсем не отговарят по ръст на дрехите на Арсен Люпен.

— Значи Вие го познавате?

— Аз не. Но Едуард го е видял, Гурел го е видял. Те са видели друг човек, а не онзи, когото камериерката е забелязала на служебното стълбище да тегли Шампан за ръка.

— В такъв случай каква е Вашата система?

— Вие искате да кажете „истината“, господин председател. Ще Ви я кажа или поне това, което знам от истината. На 16 април, един човек… Люпен… проникнал в стаята на г-н Кеселбах към 2 часа след обяд…

Смях прекъсна думите на г-н Льонорман. Смееше се префектът на полицията.

— Позволете ми да Ви кажа, господин Льонорман, че уточнявате прекалено прибързано. Доказано е, че в 3 часа същия ден г-н Кеселбах е влязъл в „Креди Лионе“ и е слязъл в залата с касите. Свидетелство за това е подписът му в регистъра.

Г-н Льонорман изчака почтително началникът му да спре да говори. После дори без да си прави труда да отговори директно на атаката, продължи: