813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Към 2 часа следобед Люпен, подпомогнат от съучастник, някой си Марко, завързал г-н Кеселбах, ограбил всичките налични пари, които намерил у него, и го принудил да разкрие шифъра на своята каса в „Креди Лионе“. След като научил тайната, Марко излязъл. Отишъл при един втори съучастник, който, възползвайки се от известна прилика с г-н Кеселбах…, впрочем, той подсилил тази прилика през въпросния ден — носел дрехи като тези на г-н Кеселбах, снабдил се със златни очила, влязъл в „Креди Лионе“, имитирал подписа на г-н Кеселбах, изпразнил касата и се върнал, придружен от Марко, който веднага се обадил на Люпен. Сигурен, че г-н Кеселбах не го е излъгал и че целта на неговата експедиция е постигната, Люпен си отишъл.

Валанглей като че се колебаеше.

— Да… да… да допуснем… Но ме учудва, че човек като Люпен е поел такъв риск за такава скромна печалба… няколко банкноти и съдържанието, все така хипотетично, на една касетка.

— Люпен е целял повече. Той е искал или марокенения плик, който се е намирал в пътната чанта, или абаносовата касетка, която е била в касата. Той е взел касетката, тъй като касата е намерена празна. Следователно днес той знае или е на път да узнае прословутия проект на г-н Кеселбах, за който той е говорил със секретаря си няколко минути, преди да умре.

— Какъв е този проект?

— Не знам; Директорът на агенцията „Барбарьо“, на когото се доверил, ми каза, че г-н Кеселбах търсел някакъв човек, един декласиран тип, както изглежда, на име Пиер Льодюк. Защо го е търсел? И по какъв начин може да се свърже този човек с неговия проект? Не бих могъл да кажа.

— Така да бъде — заключи Валанглей. — Това е всичко за Арсен Люпен. Неговата роля е приключена. Г-н Кеселбах е завързан, ограбен… но жив!… Какво става до момента, когато го намират мъртъв?

— Нищо в продължение на часове. Нищо до вечерта. Но през нощта някой е влязъл.

— Откъде?

— През стая 420, една от стаите, които беше запазил г-н Кеселбах. Човекът очевидно е имал фалшив ключ.

— Но — провикна се префектът на полицията — между тази стая и апартамента има пет стаи, вратите на всичките бяха със спуснати резета.

— А балконът!

— Да, той е един за целия етаж откъм улица „Жюде“.

— А преградите?

— Един ловък човек може да ги преодолее. Нашият ги е преодолял. Аз открих следи.

— Но всички прозорци на апартамента бяха затворени и след престъплението се установи, че продължаваха да бъдат затворени.

— Освен прозореца на секретаря Шампан, който беше само дръпнат, аз лично проверих.

Този път председателят на Съвета остана като раз-търсен, толкова логична, стегната, изградена от солидни факти изглеждаше версията на г-н Льонорман.

Той запита с растящ интерес:

— А с каква цел е дошъл този човек?

— Не знам.

— А, не знаете…

— Не, както не знам и името му.

— Но но каква причина е убил?

— Не знам. Освен това имаме ли право да предполагаме, че и той също е дошъл без намерение да убива, а само да вземе документите, съдържащи се в марокенения плик и касетката, и че изправен от случайността пред един безсилен враг, той го е убил.

Валанглей промълви:

— Възможно е…, да, по изключение… А според Вас дали е намерил документите?

— Той не е намерил касетката, защото е била взета, но на дъното на пътната чанта е намерил черния марокенен плик. Така че Люпен и другият са стигнали до едно и също място: и двамата знаят за проекта на Кеселбах едно и също.

— С други думи — отбеляза председателят, — те ще се борят помежду си.

— Точно така. И борбата вече е започнала. Убиецът като намерил визитната картичка на Люпен, я прикачил с топлийка към трупа. По този начин всичко щяло да говори против Арсен Люпен… Следователно Арсен Люпен щял да бъде убиецът.

— Действително… действително… — заяви Валанглей — добре си е направил сметката.

— И планът му щеше да успее — продължи г-н Льонорман, — ако вследствие на друга неблагоприятна случайност убиецът било на отиване, било на връщане не си беше загубил в стая 420 табакерата и ако момчето от хотела, Гюстав Бьодо, не я беше взело. От този момент нататък знаейки, че е открит или че всеки момент ще го открият…

— Откъде е можел да знае?

— Как? Ами от самия следовател Формери. Следствието започна при отворени врати! Няма съмнение, че убиецът се е криел между присъстващите служители на хотела или туристи, когато следователят изпрати Гюстав в неговата мансарда да вземе табакерата. Бьодо се качи. Човекът го е последвал и го е убил. И ето втора жертва.

Този път никой не възрази. Драмата се възстановяваше с потресаваща реалност и достоверна точност.

— А третата? — каза Валанглей.

— Тя сама си потърси смъртта. Като видя, че Бьодо не се връща, Шампан, любопитен сам да разгледа въпросната табакера, отиде с директора на хотела. Изненадан от убиеца, той е бил повлечен от него и заведен в една от стаите и на свой ред убит.

— Но защо е позволил да го отвлече така човекът, за когото е знаел, че е убиецът на г-н Кеселбах и на Гюстав Бьодо?

— Не знам, както и не знам в коя стая е извършено престъплението, както и не мога да отгатна чудодейния начин, по който виновникът се измъкна.