813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Тя беше доста едра кестенява жена, с черни очи, изключително красиви, изпъстрени с малки златни точици, подобни на пайети, които блестят в мрака. Мъжът й се беше запознал с нея в Холандия. Долорес беше родена там в семейство Амонти, стара фамилия от испански произход. Той веднага я беше обикнал и 4 години по-късно техният съюз, основан на нежност и преданост, продължаваше да бъде здрав.

Г-н Льонорман се представи. Тя го погледна, без да отговори, и той замълча, защото видя, че е силно потресена и сякаш не беше в състояние да разбере какво й говори.

После изведнъж се разплака и помоли да я заведат при мъжа й.

В хола г-н Льонорман намери Гурел. Той му подаде бързо шапката, която държеше в ръка.

— Шефе, намерих това… Няма грешка откъде идва, нали?

Това беше черна мека филцова шапка. Отвътре без етикет.

— Къде я намери?

— На площадката на служебното стълбище, на втория етаж.

— А на другите нищо ли не намерихте?

— Нищо. Всичко преровихме. Остава само първият етаж. А тази шапка доказва, че човекът е слязъл дотам. На прав път сме, шефе.

— И аз тъй мисля.

В подножието на стълбата г-н Льонорман се спря.

— Иди при комисаря и му предай заповедта: по двама души в подножието на четирите стълбища с пистолети в ръце. Гурел, ако Шампан се е спасил, а престъпникът се опита да избяга, аз ще нападна. Вече два часа се размотавам с него.

Той се качи по стълбите. На първия етаж срещна двама агенти, които излизаха от една стая, водени от служител.

Коридорът беше празен. Персоналът на хотела не смееше да се движи, а някои гости се бяха затворили, заключвайки два пъти стаите си, та се налагаше да се чука дълго и да бъдат разпознати, преди да им отворят.

По-нататък г-н Льонорман забеляза група агенти да посещават офиса, а в края на дългия коридор видя и трети, които се приближаваха до завоя, т.е. до стаите, разположени към улица „Жюде“.

Внезапно той ги чу да надават възгласи и изчезнаха тичешком. Спусна се след тях.

Агентите се бяха спрели посред коридора. В краката им, преграждайки пътя, лежеше тяло с лице към килима.

Г-н Льонорман се наведе и хвана безжизненото лице.

— Шампан — промълви той… — Мъртъв е.

После го разгледа. Бяло копринено плетено шалче стягаше врата му. Разви го. Появиха се червени петна и той установи, че по шала откъм темето имаше голям кървав тампон.

И пак същата малка рана, чиста, ясна, неумолима. Предупреден веднага, г-н Формери и комисарят притичаха.

— Никой ли не е излизал? — попита шефът. — Никаква тревога?

— Нищо — каза комисарят. — По двама души дежурят в подножието на всяка стълба.

— Може би се е качил отново? — каза г-н Формери.

— Не!… Не!

— Впрочем щяхме да го срещнем.

— Не… Всичко това е направено преди повече време. Ръцете му вече са изстинали… Убийството изглежда е извършено веднага след другото… веднага след като двамата мъже са стигнали тук по служебното стълбище.

— Но някой щеше да види трупа! Помислете си, преди два часа, 50 души минаха оттук…

— Трупът не е бил тук…

— Ами тогава къде е бил?

— Е! Откъде да знам? — отговори рязко началникът на Сигурността. — Постъпете като мен, търсете!… С приказки не се намира.

Той удряше нервно и гневно с юмрук но дръжката на бастуна си и стоеше с очи, вперени в трупа, мълчалив и замислен. Накрая произнесе:

— Господин комисар, бъдете любезен да разпоредите да пренесат жертвата в някоя празна стая. Ще повикаме лекаря. Господин директор, бихте ли ми отворили вратите на всички стаи от този коридор.

Господин Льонорман посети трите стаи и двата салона отляво, които съставляваха един незает апартамент. Отдясно имаше 4 стаи. Двете обитавани от някой си г-н Реверда и един италианец — барон Джиакомичи, и двамата излезли в този час. В третата стая намериха стара мома англичанка, все още в леглото, а в четвъртата — англичанин да чете и да си пуши кротко, когото шумът в коридора не беше успял да отвлече от четивото. Казваше се майор Парбъри.

Впрочем, нито обиските, нито разпитите дадоха някакъв резултат. Старата госпожица нищо не беше чула преди възгласите на агентите, нито шум от борба, нито предсмъртен вик, нито скарване. Майор Парбъри също.

Освен това не намериха никаква следа от кръв, нищо, което да позволи да се предположи, че нещастният Шампан е минал през някоя от тези стаи.

— Странно — прошепна следователят… Всичко това действително е странно…

И той наивно добави:

— Все по-малко разбирам. Тук има серия обстоятелства, които донякъде ми убягват. Какво мислите за това, господин Льонорман?

Г-н Льонорман несъмнено щеше да му даде някой от своите остри отговори, чрез които се проявяваше лошото му настроение обикновено, но Гурел се появи запъхтян.

— Шефе… намерихме това… долу… в рецепцията на хотела… на един стол…

Беше малък пакет, завързан и увит в черен вълнен плат.

— Отваряхте ли го? — попита шефът.

— Да, но когато видяхме съдържанието му, отново го завързахме точно както беше… много стегнато, можете да видите.

— Развържи!