813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Не, не, човекът, когото наричам така, който ми пише и се подписва така… по споразумение… не сте Вие.

— Да, да… другият беше само… Но вижте, скъпи господине, всичко това няма никакво значение. Важното е аз да бъда аз… И Ви се кълна, че съм.

— Всъщност как се казвате, господине?

— Полковникът… до нова заповед.

Нарастващ страх завладяваше г-н Кеселбах. Кой беше този мъж? Какво искаше от него?

Той извика:

— Шампан!

— Какво странно хрумване да викате! Не Ви ли стига моята компания?

— Шампан! — повтори г-н Кеселбах. — Шампан! Едуард!

— Шампан! Едуард! — каза на свой ред непознатият. — Какво правите, приятели мои? Викат Ви.

— Господине, моля Ви, заповядвам Ви да ми позволите да мина.

— Но, скъпи господине, пречи ли Ви някой?

Той се отдръпна учтиво. Г-н Кеселбах пристъпи към вратата, отвори я и внезапно отскочи назад. Пред вратата стоеше друг човек с пистолет в ръка.

Кеселбах заекна:

— Едуард… Шамп…

Той не довърши. Беше забелязал в един ъгъл на вестибюла секретаря и прислужника си проснати един до друг завързани и със запушени уста.

Г-н Кеселбах, макар и неспокоен и впечатлителен, по природа беше храбър и предчувствието за опасността, вместо да го съкруши, му върна цялата сила и енергия.

Бавно, престорено ужасен, потресен, той отстъпи към камината и се облегна на стената. Пръстите му потърсиха електрическия звънец. Той го намери и натисна дълго бутона.

— А после? — каза непознатият.

Без да отговори г-н Кеселбах продължи да натиска.

— А после? Нима се надявате, че ще дойдат, че целият хотел се е разтревожил, защото натискате този бутон… О, бедни ми господине, обърнете се и ще видите, че жицата е прекъсната.

Г-н Кеселбах се обърна живо, сякаш искаше да си даде сметка, но с бързо движение грабна пътната чанта, бръкна в нея, сграби револвера, насочи го към мъжа и стреля.

— По дяволите — каза той — с въздух и мълчание ли зареждате Вашето оръжие?

Спусъкът щракна втори път, после трети път. Не последва никакъв гърмеж.

— Още три пъти, кралю на Носа. Ще съм доволен едва когато получа шест куршума в кожата си. Как? Вие се отказвате? Жалко… а уж стреляхте.

Той сграбчи един стол за облегалката, завъртя го, обкрачи го и като посочи фотьойл на господин Кеселбах, каза:

— Направете си труда да седнете, скъпи господине, и се чувствайте като у дома си. Една цигара? Аз не искам. Предпочитам пурите.

На масата имаше кутия с пури. Той си избра една светла и добре оформена „Упман“, запали я, и навеждайки се напред, каза:

— Благодаря. Тази пура е чудесна. А сега искате ли да поговорим?

Рудолф Кеселбах слушаше вцепенен. Кой беше този странен човек? Но като виждаше колко е умерен и красноречив, започна постепенно да се успокоява и да мисли, че всичко може би ще завърши без насилие и бруталност. Той извади от джоба портфейла си, разтвори го, показа внушителна пачка банкноти и попита:

— Колко?

Другият го погледна слисано и сякаш му беше трудно да разбере. Но след миг се провикна:

— Марко!

Човекът с револвера влезе.

— Марко, господинът има любезността да ти предложи тези няколко парцала за твоята любима. Приеми, Марко.

Все така с насочен пистолет в дясната ръка Марко протегна лявата, взе банкнотите и се оттегли.

— След като уредихме този въпрос, както пожелахте — поде непознатият, — да пристъпим към целта на моето посещение. Ще бъда кратък и точен. Искам две неща. Първо, един малък плик от черен марокен, който обикновено носите със себе си. После абаносовата касетка, която довчера беше в пътната чанта. Да действаме по ред. Къде е марокененият плик?

— Изгорих го.

Непознатият смръщи вежди. Може би му се мярна доброто старо време, когато имаше средства, способни да накарат да проговорят тези, които отказваха.

— Така да бъде. Ще видим това. А абаносовата касетка?

— Изгорих я!

— Ах! — изсумтя той. — Вие ми се подигравате, храбри ми човече.

Той му изви ръката неумолимо.

— Вчера, Вие Рудолф Кеселбах, влязохте в банка „Креди Лионе“ на булевард „Италиен“, като криехте един пакет под пардесюто си. Наехте каса… Да уточним: каса номер 16 на 9-и ред. После подписахте и платихте, слязохте в подземието, а на връщане вече не носехте пакета. Точен ли съм?

— Напълно.

— Следователно касетката и пликът са в „Креди Лионе“.

— Не са.

— Дайте ми ключа от Вашата каса.

— Няма да го дам.

— Марко! Хайде Марко. Четворен възел!

Марко дотича веднага. Преди да успее да заеме отбранителна позиция, Рудолф Кеселбах беше стегнат от комплект въжета, които нараняваха плътта му, щом понечеше да мръдне. Ръцете му бяха завързани зад гърба, гърдите — за фотьойла, а краката — увити в ленти като крака на мумия.

— Пребъркай го, Марко!

Марко го пребърка. Две минути по-късно той предаваше на своя шеф малък, плосък никелиран ключ, върху който личаха цифрите 16 и 9.

— Отлично. Няма ли го марокеновият плик?

— Не шефе.

— Той е в касата. Господин Кеселбах, благоволете да ми кажете тайния шифър.

— Не.

— Отказвате ли?

— Да.

— Марко?

— Шефе?

— Опри дулото на твоя револвер в слепоочието на господина.

— Готово.

— Сложи пръста си на спусъка.

— Ето.

— Е добре, стари ми Кеселбах, реши ли се да проговориш?

— Не.

— Имаш десет секунди, нито една повече. Марко?

— Шефе?