— Ах, ах, скъпи господине, Вие си отдъхнахте! Арсен Люпен е деликатен обирач, кръвта го отвращава, той никога не е извършвал друго престъпление освен присвояване на чуждо имущество… незначително провинение, нали! И Вие си казвате, че няма да си обременява съзнанието с ненужно убийство. Съгласен съм… Но дали Вашето премахване е ненужно? Там е въпросът. В този момент Ви се кълна, че не се шегувам. Хайде, приятелю!
Той доближи стола си до фотьойла, извади кърпата от устата на своя пленник и каза:
— Господин Кеселбах, в деня на твоето пристигане в Париж ти влезе във връзка с така наречения Барбарьо, директор на агенция за поверителни сведения, и тъй като действаше без знанието на твоя секретар Шампан, при общуването с теб с писма или по телефона г-н Барбарьо се наричаше „Полковникът“. Бързам да ти кажа, че Барбарьо е най-честният човек на земята. Но имах късмет, че негов служител е един от най-добрите ми приятели. Така узнах мотива ти да се обърнеш към Барбарьо и стигнах до мисълта да се заема с теб и да ти направя, благодарение на подправени ключове, няколко домашни посещения… по време на които, уви, не намерих това, което търсех!
Той понижи глас и забил поглед в очите на своя пленник, за да отгатне какво мисли, произнесе:
— Господин Кеселбах, ти си възложил на Барбарьо да открие в низините на Париж един мъж, който носи или е носил името Пиер Льодюк, чието описание накратко е следното: ръст — метър и седемдесет, рус, с мустаци. Особени белези: вследствие на нараняване връхчето на кутрето на лявата му ръка е отрязано. Освен това има почти заличен белег на дясната буза. Изглежда, ти придаваш на намирането на този човек огромно значение, сякаш това може да ти донесе значителни изгоди. Кой е този мъж?
— Не знам.
Отговорът беше категоричен, абсолютен. Знаеше ли или не знаеше? Все едно. Главното беше, че беше решил да не говори.
— Така да бъде, каза неговият противник, но ти имаш за него подробни сведения от онези, които съобщи на Барбарьо, нали?
— Нито едно.
— Лъжеш, господин Кеселбах. Два пъти пред Барбарьо ти си поглеждал в книжата, намиращи се в марокенения плик.
— Действително.
— Какво стана с плика?
— Изгорих го.
Люпен потръпна от гняв. Очевидно отново мина през главата му мисълта за мъченията и удобствата, които предлагаха те.
— Изгоря ли? Ами касетата… признай си… признай си, че е в „Креди Лионе“.
— Да.
— И какво съдържа?
— Двестате най-хубави диаманта от моята частна колекция.
Това твърдение, изглежда, се хареса на авантюриста.
— Ах, ах, двестате най-хубави диаманта! Ами че това е цяло богатство… Да, това те разсмива… За теб е дреболия. А твоята тайна струва повече… За теб да, а за мен?…
Той взе една пура, запали клечка кибрит, която остави да загасне машинално, и остана известно време замислен, неподвижен.
Минутите минаваха. Той започна да се смее.
— Ти много се надяваш експедицията да се провали и да не отворят касата. Възможно е, приятелю. Но тогава ще трябва да ми платиш за безпокойството. Не съм дошъл тук, за да видя каква физиономия правиш на фотьойла… Диамантите, тъй като има диаманти… Ако не, марокенения плик… Дилемата е поставена…
Той си погледна часовника.
— Половин час… По дяволите!… Съдбата иска да я молят… Не се шегувай, господин Кеселбах. Честна дума, няма да си отида с празни ръце… Най-сетне!
Звънеше телефонът. Люпен живо грабна слушалката и като промени тембъра на гласа си, имитирайки грубите интонации на своя пленник:
— Да, аз съм, Рудолф Кеселбах… А, добре, госпожице, свържете ме… Ти ли си, Марко… Отлично… Добре ли мина… На хаирлия… Без засечка… Поздравявам те, момче… Е и какво прибрахме? Абаносовата касетка… Нищо друго? Никакъв документ… Виж ти, виж ти. А в касетката… Хубави ли са диамантите… Отлично… отлично… Минутка, Марко, да помисля… всичко това, виждаш ли… ако ти кажа моето мнение… Виж какво, не мърдай… стой на телефона…
Той се обърна:
— Господин Кеселбах, държиш ли на твоите диаманти?
— Да.
— Ще ги купиш ли от мен?
— Може би.
— За колко ги даваш? 500 000?
— Да… 500 000.
— Само че въпросът е… Как ще стане размяната? С чек? Не, ти ще ме изиграеш… или пък аз ще те изиграя… Слушай, вдругиден сутринта мини през „Креди Лионе“, вземи 500 хиляди и иди на разходка в Булонския лес, близо до „Отрьой“… аз ще нося диамантите… в чанта, така е по-удобно… касетката много личи.
— Не… не… и касетката… искам всичко…
— Ах! — каза Люпен, избухвайки в смях… — ти се хвана на въдицата… Диамантите, пука ти за тях… те се заменят… Но касетката, ти държиш на нея като на кожата си… Добре, ще я имаш твоята касетка… Арсен го казва… ще я имаш утре сутринта с колетна пратка. И заговори по телефона:
— Марко, държиш ли под око кутията… Какво особено има в нея? Абанос, инкрустиран със слонова кост… да, познато ми е… китайски стил предградие Сен-Антоан… Няма марка? А, малък кръгъл етикет, ограден със синьо и с номер… да, търговски знак… нищо важно. А дъното на кутията дебело ли е… По дяволите. Няма ли двойно дъно, тогава… Кажи. Марко, разгледай инкрустациите от слонова кост върху основата… или чакай, не, капака.
Той заликува от радост.