813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— След десет секунди ще пръснеш мозъка на господина.

— Разбрано.

— Кеселбах броя: едно, две, три, четири, пет, шест… Рудолф Кеселбах направи знак.

— Искаш да говориш ли?

— Да.

— Крайно време беше. И тъй шифъра… думичката на ключалката?

— „Долор“.

— „Долор“… Болка… Г-жа Кеселбах не се ли казва Долорес? Скъпи, хайде… Марко, ти ще постъпиш както се уговорихме… И да няма грешки, нали? Повтарям… Ще отидеш в службата на Жером, ти знаеш къде, ще му предадеш ключа и ще му кажеш шифъра: „Долор“. Ще отидете заедно в „Креди Лионе“. Жером ще влезе сам, ще подпише регистъра за самоличност, ще слезе в мазето и ще вземе всичко, което е в касата. Разбра ли?

— Да, шефе. Но ако случайно касата не се отвори, ако думата „Долор“…

— Мълчи, Марко! На излизане от „Креди Лионе“ ще оставиш Жером и ще си отидеш у Вас. Ще ми телефонираш за резултата от операцията. Ако случайно думата „Долор“ не отвори касата, ние ще имаме, моят приятел Кеселбах и аз, малък върховен разговор. Кеселбах, сигурен ли си че не си сбъркал?

— Не съм.

— В такъв случай ти разчиташ, че няма смисъл да се прави обиск. Ще видим. Бягай, Марко.

— А Вие, шефе?

— Аз оставам. О, не се страхувай от нищо. Никога опасността за мен не е била толкова малка. Кеселбах, заповедта е категорична, нали?

— Да.

— По дяволите, казваш ми го доста припряно. Нима се мъчиш да печелиш време? Значи ще ме хванат в клопка, като идиот, така ли?

Той помисли, погледна пленника си и заключи:

— Не… не е възможно… няма да ни безпокоят…

Не беше довършил думите си и звънецът във вестибюла зазвъня. Той веднага запуши с ръка устата на Рудолф Кеселбах.

— А, стара лисицо, ти си чакал някой.

В очите на пленника проблесна надежда.

Чуваше се как се опитва да говори въпреки ръката, която му запушваше устата.

Мъжът потръпна от гняв.

— Млъкни… иначе ще те удуша. Дръж, Марко, запуши му устата. Бързо… Добре.

Отново се звънна. Той извика, преструвайки се, че е Рудолф Кеселбах и че Едуард е още там:

— Едуард, хайде отворете!

После тихо отиде във вестибюла и прошепна, сочейки секретаря и прислужника:

— Марко, помогни ми да ги избутам в спалнята… там… така че да не се виждат.

Той отнесе секретаря, Марко пренесе прислужника.

— Добре, сега се върни в салона.

Той го последва, а после се върна за втори път във вестибюла и произнесе високо с изненада:

— Но Вашият прислужник го няма, господин Кеселбах… не, не се безпокойте… довършете си писмото… Аз сам ще отида.

И той отвори спокойно входната врата.

— Г-н Кеселбах? — попитаха отвън.

Той стоеше пред нещо като колос с широко весело лице, с живи очи, който пристъпваше от крак на крак и мачкаше в ръка периферията на шапката си и отговори:

— Да, тук е. За кого да съобщя?

— Г-н Кеселбах се обади по телефона… той ме очаква…

— Ах, Вие ли сте… ще съобщя… бихте ли почакали един момент…

Г-н Кеселбах ще говори с Вас.

Той има дързостта да остави посетителя на прага на вестибюла, на място, откъдето можеше да се види през отворената врата част от салона. И бавно, без дори да се обръща, се върна при своя съучастник до г-н Кеселбах и му каза:

— Спукана ни е работата. Това е Гурел, от Сигурността…

Другият извади камата си, но той го хвана за ръката:

— Без глупости. Хрумна ми нещо. Но за бога, разбери ме добре, Марко, и сега говори ти… Говори сякаш си Кеселбах… Чуваш ли, Марко, ти си Кеселбах.

Произнесе тези думи толкова хладнокръвно и властно, та Марко разбра без повече разяснения, че трябва да играе ролята на Кеселбах и каза така, че да го чуят:

— Извинете ме, скъпи. Кажете на г-н Гурел, че съжалявам, но съм претрупан с работа… Ще го приема утре в девет, да утре точно в девет.

— Добре — прошушна другият, не мърдай!

И се върна във вестибюла. Гурел чакаше. Той му каза:

— Г-н Кеселбах се извинява. Той завършва една важна работа. Възможно ли Ви е да дойдете утре сутринта в девет часа?

Последва мълчание. Гурел изглеждаше изненадан и смътно обезпокоен. Дълбоко в джоба ръката му се сви. Само един двусмислен жест и щеше да нанесе удара.

Накрая Гурел каза:

— Така да бъде… До утре в девет часа… но все пак… Е, добре, да, в девет ще бъда тук…

И като си сложи шапката, той се отдалечи по коридора на хотела.

Марко избухна в смях в салона.

— Много гот, шефе. Ах, как го изпързаляхте!

— Побързай, Марко, трябва да го проследиш. Ако излезе от хотела, остави го, намери Жером, както се разбрахме… и се обади по телефона…

Марко бързо излезе.

Тогава човекът грабна гарафата от камината, сипа си пълна чаша вода, която изпи на един дъх, намокри мустаците си, намокри челото си, покрито с пот, после седна до пленника си и му каза с престорена любезност:

— Налага се все пак, господин Кеселбах, да имам честта да Ви се представя.

И като извади от джоба си визитна картичка, произнесе:

— Арсен Люпен, джентълмен-обирач.

II

Името на прочутия авантюрист сякаш направи най-добро впечатление на г-н Кеселбах. Люпен не пропусна да забележи това и се провикна: