— Капакът, точно така, Марко! — Кеселбах примигна… — Наблизо сме… А, стари ми Кеселбах, не виждаше ли, че те наблюдавах скришом. Много си непохватен!
И обръщайки се към Марко:
— Е добре, докъде стигна? Огледало във вътрешността на капака ли? Хлъзга ли се… Има ли каналче? Не… добре, счупи го… Ами, да, казвам ти да го счупиш… Това огледало няма защо да е там… То е прибавено.
Той губеше търпение.
— Но, глупако, не се бъркай в това, което не те засяга… Подчинявай се…
Изглежда чу шума, който вдигаше Марко от другата страна на жицата при чупенето на огледалото, защото се провикна триумфално:
— Какво ти казвах, господин Кеселбах, че ловът ще е добър… Ало? Свърши ли? Е… Писмо? Победа! Всички диаманти на Носа и тайната на чичкото!
Той свали и втората слушалка, притисна грижливо двете към ушите си и поде:
— Чети, Марко, чети бавно… първо плика… Добре… Сега повтори.
И сам повтори:
— Копие на писмото в марокенената чантичка. А после? Скъсай плика, Марко. Позволявате ли, господин Кеселбах? Не е много коректно, но… Хайде, Марко. Господин Кеселбах ти позволява. Готово ли е? Добре, чети.
Той изслуша, а после извика:
— По дяволите! Не е ослепително. Хайде, ще резюмирам. Обикновен лист, сгънат на четири, чиито гънки изглеждат съвсем нови… Добре. Отгоре, отдясно на този лист следните думи: метър и седемдесет и пет, отрязано ляво кутре, и т.н. Да това е описанието на г-н Пиер Льодюк. С почерка на Кеселбах, нали?… Добре… А по средата на листа следната дума с големи печатни букви:
— Марко, миличък, остави на мира листчето, не пипай нито касетката, нито диамантите. След десет минути ще свърша с моя човек. След двадесет минути съм при теб… А, чакай, изпрати ли ми колата? Отлично. Доскоро виждане!
Той постави слушалката на мястото й, отиде във вестибюла, после в спалнята, провери дали секретарят и прислужникът не са разхлабили въжетата си и че, от друга страна, не ги грози опасност да се задушат от кърпите, натикани в устата, им и се върна при своя пленник.
Имаше решителен и неумолим вид.
— Престани да се смееш, Кеселбах. Ако не говориш, толкова по-зле за теб. Реши ли?
— За какво?
— Без глупости. Кажи каквото знаеш.
— Нищо не знам.
— Лъжеш. Какво значи думата Апоон?
— Ако знаех, нямаше да я напиша.
— Така да бъде, но за кого, за какво се отнася? Откъде си я преписал? Откъде имаш това?
Г-н Кеселбах не отговори.
Люпен поде, по-нервно и по-рязко:
— Слушай, Кеселбах, ще ти направя едно предложение. Колкото и богат и важен господин да си, между мен и теб няма голяма разлика. Синът на медникаря от Аугсбург и Арсен Люпен, принцът на обираните, могат да се споразумеят без срам нито за единия, нито за другия. Аз крада от апартаменти, ти крадеш от Борсата. А то е едно и също. Да, Кеселбах, хайде да се сдружим за тази работа. Имам нужда от теб, защото не я познавам. Ти имаш нужда от мен, защото съвсем сам няма да се оправиш. Барбарьо е глупав. Аз съм Люпен. Става ли?
Тишина. Люпен настоя с разтреперан глас:
— Отговори, Кеселбах, става ли? Ако става, ще ти го намеря за четиридесет и осем часа твоя Пиер Льодюк, нали за него става въпрос. Това ли е работата? Хайде, отговори де! Какво е това лице? Защо го търсиш? Какво знаеш за него? Искам да знам.
Той се успокои изведнъж. Сложи ръка на рамото на немеца и каза сухо:
— Само една дума. Да… или не?
— Не.
Той извади от горното джобче на Кеселбах чудесен златен хронометър и го постави на коленете на пленника.
Разкопча жилетката на Кеселбах, отвори ризата, оголи гърдите му и грабвайки стоманения стилет с позлатена дръжка, който се намираше близо до масата, го опря до гърдите на мястото, където биенето на сърцето повдигаше голата плът.
— Питам за последен път.
— Не.
— Господин Кеселбах, часът е три без осем. Ако след осем минути не отговорите, Вие сте мъртъв.
III
На другия ден сутринта, точно в определения час, комисарят Гурел се яви в хотел „Палас“. Без да спира, пренебрегвайки асансьора, той се изкачи по стълбите. На четвъртия етаж зави надясно, продължи по коридора и звънна на вратата на апартамент 415.
Не се чу никакъв шум и повтори. След няколко безплодни опита се запъти към канцеларията на етажа. Там имаше един метр д’отел.
— Г-н Кеселбах, ако обичате? Вече десет пъти звъня.
— Г-н Кеселбах не е спал тук. Не сме го виждали от вчера следобед.
— А секретарят и прислужникът му?
— И тях не сме виждали.
— В такъв случай и те не са спали в хотела?
— Изглежда.
— Изглежда. Но Вие би трябвало да сте сигурен.
— Защо? Г-н Кеселбах не е на хотел тук, той е у дома си, в своя частен апартамент. Ние не го обслужваме, обслужва го неговият прислужник, и не знаем какво става при него.
— Действително… действително…
Гурел изглеждаше доста объркан. Той беше дошъл с категорични заповеди, с точна мисия, в рамките на която неговият ум можеше да действа. Извън тези рамки той не знаеше добре как да постъпва.
— Ако шефът беше тук… — прошепна той, — ако шефът беше тук…
После си показа картата и изреди титлите си и попита за всеки случай.
— Значи не сте ги виждали да се връщат?
— Не.
— Но ги видяхте да излизат?
— Не съм.
— В такъв случай откъде знаете, че са излизали?