Ангел с часовников механизъм

Нормално. Думата я накара да си представи себе си и Нат в малък,

слънчев апартамент в Ню Йорк. Нат работи, а тя върши домакинската

работа. Почивните дни се разхождат в парка или взимат влака до Кони

Айлънд, където се качват на въртележката или на върха на Желязната

кула и гледат как фойерверките избухват нощем над хотел „Манхатън

Бийч". Слънцето е ярко, истинско, не като тази сива, мъглива версия на

лятото тук. А Теса е обикновено момиче, което обича да чете и да се

разхожда по познатите улици на Ню Йорк.

Но когато се опита да задържи тази картина в ума си, тя сякаш се

разпадна и отдалечи от нея, като паяжина, която си опитал да вземеш в

ръце. Видя лицето на Уил, Джем и Шарлот, дори това на Магнус, който

казваше „Горкичката. Сега знаеш истината и няма връщане назад."

— Но ние не сме нормални — каза Теса. — Аз не съм нормална. Добре

знаеш това, Нат.

Той погледна към пода.

— Знам — махна безсилно с ръка. — Значи е вярно. Де Куинси ми

каза каква си. Създание на магията. Каза ми, че можеш да се превръщаш в

каквото поискаш, Теса.

— И ти му повярва? Вярно е... почти вярно... но аз самата едва

повярвах. Толкова е странно...

— Виждал съм и по-странни неща — каза той, гласът му прозвуча

кухо. — Боже, трябваше да бъда аз...

Теса се сепна.

— Какво имаш предвид?

Преди да може да отговори обаче, вратата се отвори.

— Госпожице Грей — каза Томас извинително, — господарят Уил...

— ...е вече тук — рече Уил и ловко се промъкна край Томас, въпреки

масивното му тяло.

Уил все още носеше дрехите, с които се бе преоблякъл миналата

нощ. Изглеждаха измачкани и Теса се зачуди дали не е спал на стола в

стаята на Джем. Под очите му имаше синьо-сивкави сенки и изглеждаше

уморен, макар погледът му да светна — дали от облекчение или

забавление, Теса не можа да каже — когато се спря върху Нат.

— Най-сетне намерихме нашия беглец. Томас ми каза, че си се скрил

зад завесите.

Нат погледна тъпо Уил.

— Кой си ти?

Теса набързо ги запозна, като нито едно от двете момчета не

изглеждаше доволно от срещата си с другото. Нат изглеждаше сякаш

всеки миг щеше да припадне, а Уил го наблюдаваше като интересно, ала

не особено приятно научно откритие.

— Значи ти си ловец на сенки — рече Нат. — Де Куинси ми каза, че

вие сте чудовища.

— Интересно. Кога го направи, преди или след като се опита да се

нахрани с теб? — попита Уил.

Теса бързо стана на крака.

— Уил. Може ли да поговоря с теб за миг в коридора?

Ако бе очаквала съпротива, то такава не последва. Уил изгледа лошо

Нат за последно, след което кимна и излезе с нея в коридора, като затвори

вратата на гостната зад себе си.

Осветлението в коридора без прозорци се осигуряваше от магически

светлини, които образуваха светли петна. Уил и Теса стояха в сенките

между две такива петна и се гледаха един друг. Предпазливо, като ядосани

котки, обикалящи се в кръг, помисли си Теса.

Уил пръв наруши тишината.

— Добре, ето ме с теб в коридора...

— Да, да — каза Теса нетърпеливо, — и хиляди жени в цяла Англия

биха платили скъпо и прескъпо за такава възможност. Но може ли да

оставим твоя несъмнено блестящ хумор настрана, поне за момент? Става

дума за нещо важно.

— Значи искаш да се извиня, нали? — каза Уил. — За това, което се

случи на тавана.

Теса премигна изненадано.

— На тавана ли?

— Искаш да се извиня, че те целунах.

При тези думи споменът изникна в съзнанието на Теса неочаквано

ясно — пръстите на Уил в косата й, допирът на ръката му върху

ръкавицата й, устните му, покрили нейните. Усети как се изчервява.

Надяваше се това да не личи в сумрака.

— Какво... не!

— Значи не искаш да се извиня? — рече Уил и се подсмихна като

дете, което се е навело над току-що построена къщичка от карти, преди да

я съсипе с едно махване на ръката си.

— Не ме интересува дали ще се извиниш или не — каза Теса. — И не

за това искам да говоря с теб. Искам да те помоля да се държиш мило с

брат ми. Той преживя ужасни неща. Не е нужно да го разпитват като

престъпник.

Уил отговори по-тихо, отколкото Теса очакваше.

— Разбирам това. Но ако той крие нещо...

— Всеки крие нещо — избухна Теса, като изненада дори себе си. —

Има неща, от които се срамува, но това не означава, че ти влизат в

работата. Ти самият не споделяш всичко с всички, не е ли така?

Уил изглеждаше разтревожен.

— За какво говориш?

За родителите ти, Уил. Защо си отказал да ги видиш? Защо няма къде

другаде да отидеш, освен тук? И защо ме изгони от тавана?

Ала Теса не зададе нито един от тези въпроси. Вместо това каза:

— Какво да кажем за Джем например? Защо не ми каза какво му е?

— Джем? — Уил звучеше искрено изненадан. — Ами той не искаше.

Смята, че е нещо лично, и то е така. Ако си спомняш, аз бях против това да

ти каже. Джем мисли, че ти дължи обяснение, но това не е така. Не дължи

нищо на никого. Няма никаква вина за това, което му се е случило, и

въпреки това го е срам...

— Но той няма от какво да се срамува.