Ангел с часовников механизъм

Защо иска да убие мен?, зачуди се Теса, замаяна. Защо не се цели в Уил?

Тогава, докато Хенри я придърпваше към себе си, острието на Уил, поело нов залп светкавици, се начупи и светлината се отрази в парчетата в различни цветове. За момент Теса се вторачи в тях, потънала в странната им красота... и тогава Хенри й извика да залегне.

Бе обаче прекалено късно. Едно от светещите парчета се заби в рамото й с невероятна сила. Почувства се сякаш я е блъснал влак. Бе изтръгната от хватката на Хенри, след което полетя, главата й се удари в стената и пред очите й се спусна мрак.

Малко преди да изгуби съзнание, чу оглушителният смях на госпожа

Дарк.

3

Институтът

Любов, надежда, страх и вяра -тези неща ни правят хора;

Те издават знак и характер.

Робърт Браунинг, „Рагасе15и5"

В съня си Теса бе отново вързана за тясното медно легло в Къщата на мрака. Сестрите стояха приведени над нея и потракваха с дълги куки за плетене, като се смееха на висок глас. Докато Теса ги наблюдаваше, чертите им се промениха. Очите им потънаха навътре в черепите, косите им опадаха, а по устните им се появиха шевове, които ги държаха затворени. Теса нададе безмълвен писък, ала те не я чуваха.

Сестрите изчезнаха и над нея се появи леля Хариет, с лице, потъмняло от треската, която я бе убила. Тя погледна Теса с огромна тъга.

— Опитах — каза тя, — опитах да те обикна. Но не е лесно да обичаш дете, което дори не е човек...

— Дори не е човек? — попита непознат женски глас. — Ако не е човек, какво е тя тогава, Енох?

В гласа прозвуча нетърпение.

— Как така не знаеш? Всеки е нещо. Момичето не може да е нищо...

Теса се събуди с писък. Взря се втренчено в сенките. Около нея

имаше само тъмнина. Едва се чуваше мърморенето на гласове. Опита се да се изправи, изритвайки завивки и възглавници. Смътно усети, че завивката й е тежка и дебела, не като тънкото покривало в Къщата на мрака.

Бе легнала, точно както в съня си, в огромна, почти неосветена каменна стая. Дочу собственото си хрипливо дишане, докато се обръщаше на една страна.

И изпищя.

Пред нея стоеше лицето от кошмарите й, плешиво и гладко като мрамор, подобно на огромна бяла луна. Там, където трябваше да са очите имаше само вдлъбнатини. Не изглеждаше, сякаш очите са били изтръгнати. Изглеждаше, сякаш никога не бе имало очи.

Устните бяха зашити с тъмни шевове, а лицето бе белязано с руни като тези по кожата на Уил. Само дето тези изглеждаха, сякаш са изрязани с нож.

Тя отново изкрещя и се отдръпна назад, като падна от леглото. Удари студения каменен под и платът на нощницата, която носеше — бяла и непозната, явно бе облечена с нея докато е била в несвяст — се скъса, когато тя с мъка се изправи на колене.

— Госпожице Грей.

Някой я викаше по име, но в паниката си тя разбра само, че гласът е непознат. Не говореше обаче чудовището, стоящо до леглото й. То се взираше в нея безмълвно, а белязаното му лице не издаваше никаква емоция. Не мръдна, когато тя отскочи от него и не тръгна подире й. Въпреки това, бавно и внимателно, тя се отдалечи от него, като търсеше врата. Стаята бе така тъмна, че можеше да различи само, че е с груба овална форма и има каменни стени и под. Таванът бе толкова висок, че се губеше в сенките, а издължените прозорци на отсрещната стена приличаха на църковни. Съвсем малко светлина проникваше през тях, сякаш небето отвън се е смрачило.

— Тереза Грей...

Най-после намери вратата. Вкопчи се благодарно в металната дръжка и я завъртя, но нищо не се случи. От гърлото й се надигна ридание.

— Госпожице Грей! — отново каза гласът и стаята внезапно бе осветена от ярка, сребристобяла светлина, която тя разпозна.

— Госпожице Грей, съжалявам. Не искахме да ви изплашим. — Гласът бе на жена. Наистина бе непознат, но пък бе изпълнен със загриженост. — Госпожице Грей, моля ви!