Авемпарта

Ариста не си направи труда да стане. Моувин бе правил това цяла нощ - сочеше разни хора и обясняваше как по походката или начина им на носене на меч личало, че Фанън може да ги надвие. Тя не се съмняваше, че той е прав, просто се бе поуморила да го чува.

- Каква е наградата за това съревнование? - запита тя.

- Още не са я обявили - промърмори Фанън.

- Най-вероятно злато - отвърна Моувин, - може би във формата на някакъв трофей, но не това прави победата ценна. Престижът е. Веднъж Фанън да спечели, ще се е сдобил с име. Е, той вече има името на Пикъринг, но няма титли. След турнира ще му се отворят възможности. Разбира се, може и да е земя. Тогава ще е уреден.

- Надявам се; със сигурност не искам да свърши в манастир.

- Още ли пишеш поезия, Фанън? - запита Ариста.

- В последно време не съм.

-Биваше я... поне това, което си спомням. Ти пишеше непрекъснато. Какво се случи?

- Той научи поезията на меча. Тя ще му служи далеч по-добре от тази на перото - отвърна вместо брат си Моувин.

- Кой е този? - запита Фанън, сочейки на запад.

- Това е Рентинуал - каза Моувин. - Самообявилият се за гений. Чуйте това. Домъкнал е със себе си онова нещо, огромното приспособление.

- Защо?

- Казва, че е за надпреварата.

- Какво е?

Моувин сви рамене:

- Не знам, обаче е голямо. Крие го под покривало и скимти като момиченце при всяко подскачане на каруцата.

- Я кажи, това не е ли принц Рудолф?

- Къде? - Ариста се изправи на лакът.

Моувин се изкикоти:

- Шегувам се. Олрик ни каза за... твоята заблуда.

- Срещал ли си Рудолф? - попита тя.

- Всъщност съм - отвърна Моувин. - Магаретата се чудят защо ги сравняват с него.

Отне им секунда, сетне Фанън и Ариста избухнаха в смях, към който се присъедини и Моувин.

- Той е кралски боклук, това е сигурно и аз бих бил доста разстроен, ако трябваше да прекарам остатъка от живота си да целувам това магаре. Честно, Ариста, изненадам съм, че не превърна Олрик в жаба или нещо от сорта.

Тя спря да се смее:

- Какво?

- Да го омагьосаш. Седмица като жаба би. какво има?

- Нищо - отвърна тя, отпускайки се обратно на земята и преобръщайки се по корем.

- Хей, съжалявам, не исках да.

- Всичко е наред - излъга тя.

- Беше просто шега.

- Предната ти ми хареса повече.

- Ариста, зная, че не си вещица.

Настъпи дълга неловка тишина.

- Съжалявам - каза Моувин.

- Доста време ти отне - каза тя.

- Би могло да бъде по-лошо - обади се Фанън. - Олрик би могъл да те принуди да се омъжиш за Моувин.

- Това е наистина извратено - каза Ариста, докато се претъркулваше и сядаше. Моувин я изгледа наранено и изненадано. Тя поклати глава: -Имах предвид, че би било като да се омъжа за брат. Винаги съм гледала на вас като на семейство.

- Не казвай това на Денек - отвърна Моувин. - Той е влюбен в теб от години.

- Наистина?

- И не му казвай, че съм ти казал. Най-добре забрави изобщо.

- Ами тези двамата? - рязко попита Фанън, посочвайки към масивна червено-черна палатка, от която точно излизаха двама мъже. Единият от тях бе огромен ахенобарбус. Носеше алена туника без ръкави със зелен драпиран шарф и метален шлем с няколко вдлъбнатини. Другият бе слаб и висок, с дълга черна коса и къса брадичка. Носеше червено расо и черно наметало със символа на счупена корона на гърдите си.

- Не мисля, че би искал да се забъркваш с когото и да било от двамата - каза най-накрая Моувин. - Това е лорд Ръфъс от Трент, военачалник на Лингард, водач на клан и ветеран от десетки битки срещу дивите хора на Естрендор, да не споменаваме, че е героят от битката при Вайлън Хилс.

- Това е Ръфъс? - промърмори Фанън.

- Чувал съм, че има темперамента на зла жена и ръката на мечка.

- А другият кой е; онзи, със счупената корона?

- Това, мили ми братко, е страж и се моли на никой от двама ни да не се налага да виждаме някой от техния тип по-отблизо.

Докато Ариста наблюдаваше двамата мъже, тя видя силует да се откроява на светлината на далечен лагерен огън - много нисък, с дълга брада и издути ръкави.

- Впрочем, утре искам да тръгнем рано, Фанън - каза брат му. - Искам да сме по-напред. Омръзна ми да дишам прах.

- Някой знае ли къде точно отиваме? - запита Фанън. - Изглежда сякаш пътуваме до края на света.

Ариста кимна:

- Чух Саули да говори за това с архиепископа. Струва ми си, че е малко село наречено Далгрен - потърси с поглед фигурката, но тя бе изчезнала.

Глава 7

За елфите и хората

Тракия лежеше на маркграфското легло в имението с внимателно омотана в парчета плат глава. Косата й бе хаотична, изпод превръзките се процеждаше кръв. Морави и жълти белези притискаха очите и носа й. Горната й устна бе увеличила двойно размера си, обточена с линия тъмна кръв. Тя кашляше и мърмореше, но не говореше и не отваряше очи.

И Терън не се отделяше от нея.