Авемпарта

Когато каретата наближи края на града, тя забеляза масите. Имаше поне триста човека зад знамената на нифронската църква. Всички чакаха в една колона, но бяха много различни - мускулести, мършави, ниски и високи. Присъстваха представители на всички класи: рицари, войници, благородници и селяни. Някои носеха брони, други - коприна, трети вълна или лен. Седяха на кавалерийски коне, товарни коне, понита, мулета или в карети, каруци, открити купета и талиги. Представляваха странна и невероятна сбирщина, но всеки носеше същата усмивка на очакване и възбуда и всички очи бяха отправени на изток.

Първата официална визита на Ариста като посланик бе приключила. Колкото и зле да бе минало, свърши. Саули го нямаше, така че можеше да изостави мислите за държави и църкви, вина и обвинения. Притискалото я с дни напрежение се разнесе и най-сетне тя бе в състояние да почувства нарастващото оживление, което се носеше около нея.

Хора отвсякъде се стичаха в нарастващата линия. Някои носеха само малък ленен вързоп под мишница, а други пътуваха в компанията на няколко товарни коне.

Имаше и такива, които си водеха по няколко каруци, натоварени с палатки, храна и дрехи. Един изящно облечен търговец си бе донесъл кадифени тапицирани столове и легло с балдахин. Мебелировката си почиваше на върха на една товарна кола.

Силен тропот разтресе покрива на каляската, стряскайки и двете. Джинджифиловите човечета се разхвърчаха.

- Олеле! - ахна Бърнис. Миг по-късно главата на Моувин Пикъринг се появи на прозореца, който надничаше вътре от гърба на коня си, така че черната му коса обрамчваше лицето му.

- Как мина? - дяволито се хилеше той. - Да се готвя ли за война?

Ариста се смръщи.

- Толкова добре, а? - продължи Моувин, без да подозира за създаваната от него суматоха. - Ще говорим по-късно. Трябва да открия Фанън, преди да е започнал да се дуелира с някого. Привет, Хилфред. Това ще е върхът. Кога за последно лагерувахме заедно? До после.

Бърнис си вееше с две ръце, взирайки се в тавана със зяпнала уста. Виждайки нея и армията джинджифилови човечета пръснати по пейките, завесите, пода и скута на дойката, Ариста не можа да сдържи усмивката си.

- Права беше, Бърнис. Бисквитките наистина ме развеселиха.

* * *

- Видя ли го? - Фанън посочи към мъжа в кафяв велурен жакет. -Това е сър Ендън, вероятно вторият най-велик жив рицар след сър Брек-тън.

След още един ден пътуване, което я остави недоспала, Ариста бе в лагера на Пикърингови, криейки се от Бърнис. Момчетата споделяха елегантна едновърха шатра на зелени и златни ивици, която бяха разпънали в източния край на главния лагер. Тримата седяха под украсения с фесто-ни навес, опънат между два пръта от дърво. На левия се вееше златният сокол върху червен фон - символ на рода Есендън, а на десния - зеленият банер на Пикърингови. Сравнен с лагерите на повечето благородници, техният изглеждаше скромен. Някои приличаха на малки замъци и издигането им отне часове на групите слуги. Пикърингови не се бяха обременили с излишен товар: два жребеца и два товарни коня носеха целия им багаж. Нямаха маси или столове и Ариста се отпусна на парче брезент. Ако Бърнис можеше да я види, щеше да получи инфаркт.

Ариста нямаше нищо против. Струваше й се чудесно да лежи и да се протяга под небето. Напомняше й за лятото, когато бяха деца. Вечерта възрастните танцуваха, а децата лежаха по гръб на южния хълм в Дрон-дил Филдс, броейки падащите звезди и светулките. Тогава бяха присъствали всички: Моувин, Фанън, Олрик и дори Ленар - преди последната да се превърне в дама. Спомни си хладния нощен ветрец, тревата върху босите крака, обширните звезди на небосклона и далечния звук на оркестъра, който свиреше „Калид Портмор“, галилинската народна песен.

- А виждаш ли едрия мъж в зелената туника ей там? Това е сър Грей-вин, той е търсач. Работи предимно за църквата. Знаеш, дири артефакти, убива чудовища, такива работи. Той е един от най-известните приклю-ченци. Родом е от Вернес, това е чак близо до Делгос.

- Знам къде е Вернес, Фанън - отвърна Ариста.

- Точно така, сега ти се налага да знаеш всички тези неща, нали? -каза Моувин. - Ваше Високотържествено Посланичество - по-възрастният Пикъринг направи тържествен седнал поклон.

- Сега ти е смешно, но само почакай - каза му тя. - И ти ще си получиш своето. Един ден ще бъдеш маркиз. Тогава няма да има само игри и забави. Ще имаш отговорности, господинчо.

- Няма - каза Фанън тъжно.

Ако не бе три години по-млад, Фанън би могъл да бъде близнак на Моувин. И двамата имаха отличителните белези на Пикъринг: остри ъгловати лица, гъста черна коса, блестящи бели зъби и широки рамене, които се стесняваха в тесни, атлетични кръстове. Фанън бе малко по-жилав и по-нисък, и за разлика от Моувин, чиято коса бе винаги хаотична, беше прилежно сресан.

- Точно затова трябва да спечелиш - каза Моувин на брат си. - Което ти, естествено, ще сториш, защото си Пикъринг, а Пикърингови никога не се проваляме. Я погледни онзи там. Та той няма никакъв шанс.