Аз преди теб

- Всички мислят така. Една от божиите шегички. Пресичах шосето пред къщи. Не тук - поясни. - Лондонския ми дом.

Загледах се в книгите на лавиците му. Сред романите на „Пенгуин” с износени от четене меки корици имаше и солидни томове: „Корпоративно право”, „Сливане и поглъщане на фирми”, справочни издания, чиито имена не ми говореха нищо.

- И нямаше никакъв начин да запазиш работата си?

- Не. Нито апартамента, почивките, живота… ти видя бившата ми приятелка… - Последва пауза, която не успя да скрие горчивината му. - Но май трябва да съм благодарен, защото известно време мислеха, че няма да оживея.

- Говориш така, сякаш го мразиш. Сегашния си живот, искам да кажа.

- Да.

- Има ли някаква възможност отново да заживееш в Лондон?

- Не и в това състояние.

- Но състоянието ти може да се подобри. Доколкото разбрах от Нейтън, в лечението на тоя вид увреждания има голям напредък.

Уил отново притвори очи.

Изчаках, след което нагласих възглавницата под глава-

та му и юргана около кръста му.

- Съжалявам, ако прекалявам с въпросите - промърмо-рих и седнах изправено. - Искаш ли да изляза? - Не. Остани още малко. Говори ми. - Той преглътна. Очите му се отвориха и погледът му срещна моя. Изглеж-даше ужасно уморен. - Кажи ми нещо хубаво.

Поколебах се за миг, после се облегнах на възглавни-ците до него. Седяхме в слабо осветената стая и гледахме как огрените за кратко снежинки изчезват в тъмната нощ

- Знаеш ли… и аз често исках това от татко - признах. - Но ако ти кажа как го правеше, ще решиш, че съм ненормална.

- Повече, отколкото си мисля сега?

- Когато имах кошмар или бях тъжна, или изплашена от нещо, той ми пееше песента за банджото.

- Песента за…

- Песента за банджото. Мислех, че всички я знаят.

- Повярвай ми, Кларк - промърмори той, - представа

си нямам.

Поех си дълбоко въздух, притворих очи и запях:

Искам да се върна, ооо,в моята страна, ооо, страната, ооо, в която съм родена, ооо, за да свиря, ооо, на старото си банджо, ооо, на любимото си, ооо, старо банджо, ооо…

Краят на песента беше посрещнат с мълчание.

- Ти си ненормална. Цялото ти семейство е ненормал-

но.

- Но имаше ефект.

- Освен това си скарана с пеенето. Дано баща ти е по-

добър.

- Разбирам. Онова, което всъщност искаше да ми ка-жеш, е: „Благодаря ви, госпожице Кларк, че се опитахте да

ме развеселите”.

- Хм, като се замисля, не е по-зле от триковете на пси-терапевта. Окей, Кларк - усмихна се той, - разкажи ми още нещо. Нещо, което не включва пеене. Позамислих се.

- Окей… ами… нали оня ден се беше загледал в обувките ми?

- Трудно е да не ги гледа човек.

- Е, мама казва, че това със странните обувки го правя от тригодишна. Тогава ми купила чифт яркосини гумени ботушки - навремето били рядкост, децата носели от ония, тъмнозелените, или най-много червени, ако имат късмет. Казва, че от деня, в който ги донесла вкъщи, не съм ги свалила от краката си. Носела съм ги в леглото, в банята, в детската градина през цялото лято. Любимото ми облекло били тия лъскави яркосини ботушки и чорапогащникът „пчеличка”.

- Чорапогащникът „пчеличка”?

- На черни и жълти ивици.

- Каква прелест.

- Това не беше много учтиво.

- Но е вярно. Звучи отблъскващо.

- Може и да ти звучи отблъскващо, Уил Трейнър, но колкото и да ти е чудно, не всички момичета се обличат с единствената мисъл да се харесат на мъжете.

- Говориш глупости.

- Не са глупости.

- Всичко, което прави жената, е, за да се хареса на мъ-жете.Всичко, което правят всички, е свързано с мисълта

за секс.Не си ли чела „Червената кралица”? - Не знам за какво говориш. Но те уверявам, че не седя в леглото ти и не ти разказвам истории за жълто-черни чорапогашници за да те свалям.

Осъзнах, че тревогата, която ме беше стискала за гърло-то през целия ден ,ме напуска постепенно след всяка забе-лежка на Уил.Вече не бях единственият човек, натоварен с отговорността за паралитик с висока температура. Бях си аз, седнала до един саркастичен тип, и си бъбрех с него.

- Хайде Кларк, какво стана с онези великолепни лъскави ботушки?- Наложи се майка ми да ги изхвърли.Получих ужасен сърбеж.

- Очарователно.

- Изхвърли и чорапогащника.

- Защо?

- Така и не разбрах. Но това ми разби сърцето.Повече

не намерих чорапогащник, който да ми харесва толкова. Вече не ги произвеждат. А и да ги произвеждат, не ги пра-вят за пораснали момичета.

- Странна работа.

- Престани да ми се подиграваш. Никога ли не си ха-ресвал подобни неща?

Едва го различавах в полутъмната стая. Можех да запаля лампата, но нещо ме спираше. И съжалих веднага щом осъзнах какво съм казала.

- Да - отвърна той тихо. — Харесвал съм. Поговорихме си още известно време, а после Уил зад-

ряма.

Лежах до него и го гледах как диша, като от време на време се чудех какво би казал, ако се събуди и види как го разглеждам - дългата коса, уморените очи, наболата брада. Но не можех да помръдна. Часовете бяха станали сюре-алистични, остров във времето. Бях единственият човек освен него в къщата и се боях да го оставя сам. Малко след единайсет видях, че отново започва да се по-ги, дишането му стана повърхностно, затова го събудих