Аз преди теб

тишина и да не правя нищо. Човек не е свикнал на тишината ако е израснал в къща като моята - с вечното бръмчене на прахосмукачката, гърмящия телевизор и рповикванията. В редките мигове, когато телевизорът беше изключен татко си пускаше старите плочи на Елвис и надуваше,зву-ка до дупка. В кафенето също имаше постоянна глъчка и всевъзможни други шумове. Тук можех да си чуя мислите. Струваше ми се, че чувам дори туптенето на сърцето си. За моя изненада осъзнах, че това доста ми харесва.

В пет на мобилния ми се получи съобщение. Уил се размърда и аз скочих обезпокоено от креслото, боейки се да не го събудя.

“Няма влакове. Би ли могла да останеш през нощта? Нейтън не може да дойде. Камила Трейнър” Отговорих й, преди още да съм помислила. “Няма проблем”.

Позвъних на родителите си и им казах, че ще остана през нощта.

Майка ми звучеше облекчено. Щом разбра, че ще ми платят, се зарадва още повече.

— Чу ли, Бърнард? - извика, закрила отчасти телефона с ръка. - Вече й плащат да преспива.

Чух коментара на баща ми:

- Кой като нея. Най-после си намери работа мечта. Изпратих съобщение на Патрик, за да му кажа, че са ме

помолили да остана през нощта и че ще му позвъня по-късно. Отговорът дойде след секунди.

“Довечера ще бягам през пресечен заснежен терен.Чу-десно упражнение за Норвегия! Целувки. Патрик”

Не проумявах как може някой да се вълнува толкова от мисълта, че ще бяга по потник и гащета при минусови

температури.

Уил спеше. Приготвих си нещо за ядене и размразих малко супа, ако поиска да хапне по-късно. Запалих камината печка, в случай че се почувства достатъчно добре да дойде в дневната. Прочетох още един разказ и една статия.Не си спомнях

откога не съм си купувала книга. Като дете обичах да чета, но не си спомнях оттогава да съм чела друго освен списания. Трина беше читателката. Все ми се струваше, че ако взема някоя книга, ще навляза в нейната територия. Помислих си, че тя се връща в университета и двамата с Томас скоро ще изчезнат, и осъзнах, че не съм сигурна дали това ме прави щастлива, или ме натъжава - или беше нещо по средата.

Нейтън позвъни в седем. Изглеждаше облекчен, че ще остана през нощта.

- Не успях да открия господин Трейнър. Позвъних и на стационарния телефон, но се включи секретарят.

- Ами, него май го няма.

- Няма го?

Изведнъж ме изпълни паника при мисълта, че цяла нощ ще съм сама с Уил. Боях се да не объркам пак нещо и да застраша сериозно здравето му.

- Да се обадя ли на госпожа Трейнър? - попитах.

От другата страна на линията последва кратко мълчание.

- Не. По-добре не.

- Но…

- Виж, Лу, той често… често отива на едно друго място, когато госпожа Т. остане в града.

Нужна ми беше минута да осъзная какво ми казва.

- 0!

- Добре че ти си там. Ако си сигурна, че Уил изглежда по-добре, утре сутринта съм на линия.

Има нормални часове, но има и недействителни часове, когато времето спира своя ход, когато животът - истинният живот - сякаш е на стъпка от теб. Гледах малко те-левизия, хапнах и почистих кухнята, движех се като приз-рак из пристройката. Накрая се върнах обратно в стаята на

Той се размърда, когато затворих вратата, и повдигна леко глава.

- Колко е часът, Кларк? - Гласът му беше леко приглу-

шен от възглавницата.

- Осем и петнайсет.

Уил отпусна глава и замълча.

- Може ли да пийна нещо?

Сега в тона му нямаше нито острота, нито раздразни-телност. Сякаш това, че е болен, най-сетне го бе направи-ло уязвим. Дадох му сок и запалих нощната лампа.Седнха отстрани в леглото и попипах челото му, както навярно бе правила мама в детството ми. Той беше все още топъл, но от предишната температура нямаше и помен.

- Ръцете ти са хладни.

- Вече се оплака веднъж.

- Така ли? - Изглеждаше искрено изненадан.

- Искаш ли супа?

- Не.

- Така удобно ли ти е?

Никога не знаех какъв дискомфорт изпитва в обездви-женото си тяло, но подозирах, че е по-зле, отколкото показва.

- Би ли ме обърнала на другата страна? Просто ме пре-

търколи. Няма нужда да сядам.

Покатерих се на леглото и го обърнах колкото е възможно по-внимателно. От него вече не се излъчваше топлина като от тлееща жарава, само топлият лъх на тяло, което е било известно време под дебела завивка.

- Искаш ли нещо друго?

- Не трябва ли да се прибираш?

- Няма проблем - отвърнах. - Ще остана и през нощта. Навън вече се бе стъмнило. Снегът продължаваше да

вали. Там, където прозорецът осветяваше верандата, сне-жинките се къпеха в меланхолична златиста светлина. Седяхме смълчани и се взирахме в снега навън като хип-

нотизирани.

- Може ли да те попитам нещо? - наруших тишината накрая. Виждах ръцете му върху чаршафа.Струваше ми

много странно, че изглеждат толкова обикновени и силни - и в същото време са толкова безполезни. - И бездруго ше го направиш.

- Какво се случи? - Не спирах да се питам как са се появили белезите на китките му. Това беше единственият въпрос, който не можех да задам директно.

Той отвори едното си око.

- Как се озовах в инвалидна количка?

Когато кимнах, отново притвори очи.

- Пътно произшествие с мотор. Не с моя. Аз бях невинен пешеходец.

- Мислех, че е от ски или от скачане с бънджи, или нещо подобно.