Аз преди теб

и му дадох още от лекарството против треска.Уил не го-вореше, само измърмори някакви благодарности. Смених горния чаршаф и калъфката на възглавницата,а после когато най-сетне заспа, останах да лежа на сантиметри от

него. След малко заспах и аз.

Събудих се,защото някой викаше името ми.Бях в класната стая,задрямала на чина.

Събудих се, защото някой викаше името ната стая, задрямала на чина. Учителката почукваше по черната дъска и не спираше да повтаря името ми.Знаех

че трябва да се събудя, знаех, че учителката ще сметне поведението ми за непочтително, но не можех да вдигна

глава от чина.

- Луиза.

- Ммм.

- Луиза.

Чинът беше ужасно мек. Отворих очи. Думите се произнасяха над главата ми със съскаш глас, но много отчетливо. Луиза.

Лежах в леглото. Примигнах, докато погледът ми се фокусира, вдигнах очи и видях, че над мен стои Камила Трейнър. Носеше тежко вълнено палто, дамската й чанта бе преметната през рамо.

- Луиза.

Надигнах се рязко. До мен Уил спеше под завивките, с леко отворена уста, лакътят му бе свит под прав ъгъл прел него. През прозореца проникваше светлината на студената слънчева утрин.

- Ъммм.

- Какво правиш?

Почувствах се така, сякаш ме бяха хванали да върша нещо много лошо. Потърках лице и опитах да си събера мислите. Защо бях тук? Как бих могла да й обясня?

- Какво правиш в леглото на Уил?

- Уил…-промълвих.-Уил не беше добре… Просто си помислих, че трябва да го държа под око…

- Какво искаш да кажеш? Как така не е бил добре? Би ли дошла в коридора? - Тя излезе бързо от стаята, явно

очаквайки да я настигна.

Последвах я, като се опитвах да оправя измачканите си дрехи.Имах ужасното чувство, че гримът ми се е размазал по цялото лице.

Тя затвори вратата на стаята след себе си.Стоях пред нея и се мъчех да пригладя косата си, дока-то си събирах мислите.

- Уил имаше температура. Нейтън я свали, когато дой-де знаех как мога да я регулирам и исках да го дър-

жа под око… - Гласът ми беше дрезгав от съня и думите ми едва се разбираха.Не бях сигурна, че звучат достатъчно смислено.

- Защо не ми се обади?Щом е бил болен, трчбваше да ми позвъниш веднага.Или на господин Трейнър.- Изведнъж дойдох на себе си.Господин Трейнър.Божичко!Погледнах часовника, Беше осем без петнайсет.

- Аз не… Нейтън каза, че…

- Виж, Луиза. Не е висша математика. Щом Уил е бил толкова зле, че да спиш в неговата стая, значи е трябвало да ми се обадиш.

- Да.

Примигнах и сведох очи.

- Не разбирам защо не си позвънила. Не опита ли да се обадиш на господин Трейнър?

Нейтън ме предупреди да не качвам нищо.

- Аз…

В този момент вратата към пристройката се отвори и на прага застана господин Трейнър, с вестник под мишница.

- Значи, успя да дойдеш! - обърна се към жена си, докато чистеше снежинките от раменете си. - Аз излязох да купя вестник и мляко. Навън е много хлъзгаво. Трябваше да ида до „Хансфорд Корнър” по обиколния път, за да

избегна заледените участъци.

Тя го погледна и за миг се почудих дали регистрираше факта, че той носи ризата и пуловера от предния ден.

- Знаеше ли, че Уил не е бил добре през нощта. Той погледна право към мен. Сведох очи към краката

си. Не се бях чувствала толкова неудобно в живота си.

- Ти опита ли да ми се обадиш, Луиза? Съжалявам - не съм чул нищо. Сигурно интеркомът се е изтощил.Вече няколко пъти го пропускам. И аз не се чувствах добре снощи. Затова излязох - да глътна малко въздух.

Все още бях с чорапите на Уил. Вторачих се в тях, чу-дейки се дали госпожа Трейнър няма да ме порицае и за

това.

Но тя изглеждаше разсеяна.

- Пътуването беше дълго. Мисля… По-добре ти се пог-жи за нещата. Но ако отново се случи нещо подобно,

веднага да ми се обадиш. Разбра ли? Боях се да погледна към господин Трейнър.

- Да - отвърнах и изчезнах в кухнята.

Седма глава

Пролетта дойде за една нощ, сякаш зимата, подобно нека-нен гост, си беше облякла набързо палтото и бе изчезнала, без да се сбогува. Светът стана по-ведър, улиците се къпеха във водниста светлина, въздухът се изпълни с ухания. Долавяше се нещо цветно и жизнерадостно, птичи песни огласяха деня.

Аз обаче не забелязвах промяната. Предишната вечер бях останала у Патрик. Виждахме се за първи път от близо седмица заради натоварения му тренировъчен график, но след четирийсет минути във ваната с половин пакет соли толкова се бе изтощил, че едва намираше сили да ми говори. Започнах да го галя по гърба, в несвойствен за мен опит да го възбудя, а той измърмори, че е скапан - ръката му трепереше, докато ме пропъждаше като досадна муха. Четири часа по-късно все още бях будна и се взирах недоволно в тавана.