Аз преди теб

ти около замъка. - Спряхме на пътеката и се загледахме в него - издигаше се в далечината върху странния куполо-образен хълм, съвършен като детска рисунка - Винаги съм мислил, че е от местата, в които хората търсят спокойствие. Когато се уморят от всичко останало. Или когато не им достига въображение да идат другаде.

- Благодаря.

- Всъщност в това няма нищо лошо. Но… за бога! Тук няма нищо динамично, нищо не се развива. Едва ли може да се каже, че е пълно с идеи, интересни хора и възможности. За всички тук ще е същинско кощунство, ако магазинът за сувенири започне да предлага изтривалки с друга рисунка освен миниатюрната железница.

Напуши ме смях. Предната седмица в местния вестник имаше статия точно на тази тема.

- Ти си на двайсет и шест, Кларк. Би трябвало да cи някъде другаде, да се наслаждаваш на живота, да те ухажват по баровете, да показваш странния си гардероб на го-

тини мъже…

- Тук ми е добре.

- А не би трябвало.

- Ти май обичаш да учиш хората какво да правят,а?

- Само когато знам, че съм прав - поправи ме той.- Би

ли ми помогнала с чая?

Извих сламката му, за да я стига по-лесно, и изчаках да

отпие. От хладния въздух връхчетата на ушите му бяха

порозовели.

Направи гримаса.

- Исусе, чаят ти е ужасен. А уж си си изкарвала хляба

е това.

- Защото си свикнал с лесбийски чай-изтърсих. - Пре-

фърцунения „Лапсан Соучун”.

- Лесбийски чай! - Той едва не се задави. - Е, във все-ки случай е по-добър от твоя. Исусе! Гъст е като супа. - Така значи, дори чаят ми не струва. - Седнах на пей-ата пред него. - Значи, ти можеш да намираш недостатъци на всичко, което казвам или правя, а аз трябва да си

мълча, така ли?

- Ами, давай тогава, Луиза Кларк. Да чуем и твоето

мнение.

- За теб?

Той въздъхна театрално.

- Имам ли избор?

- Би могъл да се подстрижеш. Така приличаш на кло-

шар.

- Звучиш като майка ми.

- Наистина изглеждаш ужасно. Можеш поне да се бръснеш. Не те ли сърби лицето от тая брада?

Той ми хвърли бърз поглед.

- Сърби те, нали? Знаех си. Добре - следобед ще я обръсна цялата.

- 0, не.

- Да. Попита ме за мнението ми. И аз ти го дадох. Ти няма да правиш нищо.

- Ами ако откажа?

- Може пак да я обръсна. Ако порасне още малко, ще започна да вадя храна от нея. После ще трябва да те съдя за стрес на работното място.

И тогава той се усмихна, сякаш бях казала нещо забав-но.Може да звучи малко тъжно, но усмивките на Уил бяха изключително редки и това, че успях да го накарам да се усмихне , ме изпълни с гордост.

- Ей, Кларк - обади се той. - Ще ми направиш ли една услуга? - Каква?

- Ще ме почешеш ли по ухото? Ужасно ме сърби. - Ще ме оставиш ли да ти подстрижа косата, ако го направя?

- Не дърпай дявола за опашката.

- Шшшт! Не ме изнервяй! Не ме бива много с ножиците.

Намерих самобръсначка и пяна за бръснене в банята, бяха пъхнати доста навътре, зад пакетите с кърпич-ки и памук, като нещо, което не се използва често.Накарах го да дойде в банята, приготвих съд с топла вода, помолих го да извие леко назад облегалката за главата и покорих с гореща кърпа брадичката му.

- Какво правиш? На бръснарница ли си играеш? За какво ти е тая кърпа?

- Не знам - признах. - Нали така правят във филмите. Същото е като топлата вода и кърпите, когато някой ще ражда.

Не виждах устата му, но очите му се присвиха леко, сякаш тайничко се забавляваше. Исках да си останат така. Исках да се усмихва - и този отнесен, напрегнат поглед да изчезне от лицето му. Не спирах да бъбря. Разказвах му вицове. Тананиках. Правех всичко, само и само да удължа момента, преди отново да стане мрачен.

Навих си ръкавите и се заех да покривам с пяна лицето му от брадичката до ушите. Поколебах се за миг, когато вдигнах самобръсначката над лицето му.

- Не знам дали моментът е подходящ, но трябва да ти призная, че досега не съм бръснала друго, освен краката си.

Той притвори очи и се отпусна назад. Започнах да пре-карвам внимателно бръснача по кожата му, тишината се нарушаваше единствено от плисъка на водата,когато плакнех ножчето в мивката. Работех мълчаливо, като междувременно изучавах лицето на Уил Трейнър,бръчките които се спускаха към ъгълчетата на устата му,бръчки твърде дълбоки за възрастта му. Отметнах назад косата му и видях издайническите следи от шевове, вероятно от зло-полуката. Видях бледоморавите сенки, говорещи за без-

краен низ от безсънни нощи, дълбоката бръчка между веждите му - свидетелство за мълчалива болка. От кожата му лъхаше топла сладост, мирис на пяна за бръснене и

нещо, което беше характерно само за Уил, дискретно и скъпо. Лицето му взе да се появява изпод четината и разбрах зашо му е било лесно да плени жена като Алиша.

Работех бавно и внимателно, окуражена от факта, че той, изглежда, се наслаждаваше на операцията. Изведнъж осъзнах, че досега го бяха докосвали единствено когато му правеха някаква медицинска или терапевтична процедура, затова лекичко отпуснах пръсти върху кожата му, та движенията ми да приличат колкото е възможно по-малко на автоматичните, отмерени жестове на Нейтън и лекаря.