Аз преди теб

Когато се върнах, точно половин час по-късно, къщата беше тиха. Нейтън плакнеше една чаша на мивката в кухнята.

Извърна се, щом ме видя.

- Как си?

- Тя отиде ли си?

- Коя?

- Сестрата.

Той хвърли поглед зад гърба си.

- А! Значи, тя е била. Да, отиде си. Бързаше към кола-та си, когато идвах. Семейна кавга, а?

- Не знам - отвърнах. - Тъкмо подстригвах Уил, кога-то се появи и му се нахвърли. Отначало реших, че е още

някое гадже.

Нейтън сви рамене.

Осъзнах, че не проявява особен интерес към личния

живот на Уил.

- Пак е млъкнал. Добра работа си свършила, между другото. Отдавна трябваше да смъкнем този гъсталак.

Върнах се в дневната. Уил седеше, вторачен в екрана на телевизора - кадърът беше същият, както кога бях излязла.

- Искаш ли да го включа? - попитах.

Измина минута, преди да реагира. Главата му беше хлътнала в раменете, предишното спокойно изражение бе заменено с непроницаемо. Уил отново се бе затворил, беше издигнал преградата, отвъд която не можех да проникна. Примигна, сякаш току-що ме бе забелязал.

- Разбира се - отвърна той.

Носех кошница с пране по коридора, когато ги чух. Вратата на пристройката бе открехната и гласовете на госпожа Трейнър и дъщеря й се носеха по дългия коридор на приглушени вълни. Сестрата на Уил ридаеше тихо, гневът бе изчезнал от гласа й. Хлипаше почти като дете.

- Не може да няма нещо. Някакъв научен напредък. Зашо не го заведеш в Америка? Там постоянно измислят разни неща.

- Баща ти следи внимателно всички разработки. За жалост, няма нищо… конкретно.

- Сега е някак… по-различен. Сякаш е твърдо решен да не вижда нищо положително.

- Такъв е още от началото, Джордж. Просто ти не го виждаш често. Още тогава беше… взел решение.

Почувствах се малко неловко, че подслушвам личен разговор. Но някаква необяснима сила ме накара да приближа още. Без да искам, пристъпих тихо към вратата - бях по чорапи и се движех безшумно.

- Виж с татко ти не ти казахме. Не искахме да те тревожим. Но той опита… - Тя затърси думите. - Уил опита да…опита да се самоубие. - Какво?

- Татко ти го намери. През декември. Беше… беше ужас-

но.Макар това само да потвърждаваше предположенията ми, усетих как кръвта се оттича от лицето ми. Чувах приг-лушен плач, успокоителен шепот. Последва дълга пауза. И тогава Джорджина, с глас , натежал от мъка, заговори отново: - Момичето..?

- Да .Луиза е тук, за да не се случи отново.Спрях рязко. В другия край на коридора чувах как Ней-тън и Уил си приказват тихо в банята, в щастливо неведе-ние за разговора, който се водеше само на няколко метра от тях. Приближих се още малко. Вероятно го бях знаела от мига, в който забелязах белезите на китките му.В край-на сметка това обясняваше всичко: настояването на фоспо-жа Трейнър да не оставям Уил сам по-дълго, нежеланието му да съм край него, обстоятелството, че през повечето време имах чувството, че не върша нищо полезно. Бяха ме наели за бавачка. Аз не го знаех, но Уил го е знаел и ме е мразил за това.

Посегнах към дръжката на вратата, канейки се да я затворя незабелязано. Чудех се дали Нейтън знае. Чудех се дали сега Уил е по-доволен. Осъзнах, че изпитвам леко и донякъде егоистично облекчение от факта, че Уил се бе държал грубо с мен просто защото съм била наета да го надзиравам. Мислите ми се въртяха бясно в главата и почти пропуснах следващия отрязък от разговора.

- Не можеш да му позволиш да го извърши, мамо!

Трябва да го спреш!

- Не ние решаваме, скъпа.

- Напротив! Напротив - щом иска да ви направи съ-участници - възрази Джорджина.

Дръжката замръзна в ръката ми.

- Не мога да повярвам, че изобщо сте се съгласили.Ами религията ви? Ами всичко, което сте направили досега? Защо изобщо сте го спасили?

Гласът на госпожа Трейнър прозвуча уморено.

- Не е честно.

- Но ти каза, че ще го заведете. Защо трябва да…

- Мислиш ли, че ако му бях отказала, той нямаше да

помоли другиго?

- Но “Дигнитас”? Това е нередно. Знам, че му е трудно, но то ще ви съсипе. Знам го. Помисли си как ще се почувс-твате след това! Помисли си за шума, който ще се вдигне! Ами работата ти! Ами твоята репутация - ами тази на татко?

Той го знае чудесно. Егоистично е дори да ви моли. Как може! Как може изобщо да го иска? Как може ти да му

позволяваш? - Тя отново се разрида. _ Джордж…

_ Не ме гледай така. Мъчно ми е за него, мамо. Наис-п«на. Той ми е брат и го обичам. Но не мога да го приема. Не понасям дори мисълта за подобно нещо. Уил не бива да ви моли, нито вие да го обсъждате. Няма да погуби само своя живот, ако се съгласите да му помогнете.

Отдръпнах се от прозореца. Кръвта бучеше в ушите ми и едва успях да чуя отговора на госпожа Трейнър:

- Шест месеца, Джордж. Обеща да ми даде шест месеца. Това е. Не желая да го споменаваш отново и в никакъв случай пред някого другиго. Ние трябва… - Тя въздъхна дълбоко. - Просто трябва да се молим междувременно да се случи нещо, което да промени решението му.

осма глава

Камила

Никога не съм си представяла, че един ден синът ми ще иска от мен да му помогна да умре.