Аз преди теб

- И ще правят секс веднъж на шест седмици, той ще обожава децата си и ще си скъсва задника да им осигури добър живот. Тя ще има съвършена прическа, но ще придобие кисело изражение - свих устни, — понеже никога няма да казва какво точно мисли, и ще се побърка по Пи-латес или може би ще си купи куче или кон и ще хлътне по учителя си по езда. А той ще започне да бяга за здраве, щом чукне четирийсетака, и може би ще си купи „Харли Дейвидсън”, който тя ще презира, и всеки ден, като ходи на работа, ще гледа всички тия младоци в офиса и ще слуша в бара коя са изчукали през уикенда или къде са отишли “да се разтоварят” и колко е било готино - и никога няма Да е съвсем сигурен как е бил изпързалян.

Извърнах се. Уил ме зяпаше.

- Извинявай - казах след миг. - Не знам откъде ми дойде. - Започвам да изпитвам известно съжаление към Бегача. - О, не е това - възразих. - От дългата работа в кафе-нето е.Виждаш и чуваш всичко. Модели в поведението на хората.Ще се изненадаш какво се случва. - Затова ли не си се омъжила досега? Примигнах. - Вероятно.

Не исках да призная, че всъщност никога не са ми предлагали.-

Може да изглежда, че не правехме кой знае какво.Но в действителност дните с Уил бяха станали мъничко по-раз-лични - в зависимост от настроението му и което е по-важ-но - колко силна болка изпитва. В някои дни идвах на работа и по стиснатите му челюсти разбирах , че не му се говори с мен - или с когото и да било, - и щом го забележех, намирах си работа в пристройката, опитвах се да предугадя нуждите му и не го безпокоях с въпроси.

Много неща го караха да изпитва болка. Първо общите болки, които се дължаха на загубата на мускулна сила, мускулите му отслабваха все повече въпреки старанията на Нейтън по време на физиотерапията. Заради проблеми с храносмилането изпитваше стомашни болки, имаше болки в раменете, болки от инфекциите на пикочния мехур - явно неизбежни въпреки старанията на всички. Беше получил язва на стомаха от приемането на твърде много обезболяващи в началото на възстановяването си, когато явно ги бе гълтал като бонбони „тик-так”.

От време на време се появяваха рани от залежаване,от твърде дълго седене в едно положение. Наложи се на ня-колко пъти да остане в леглото, за да се излекуват, а той мразеше да е в хоризонтално положение. Лежеше и слу-шаше радио, а в очите му проблясваше едва сдържана ярост. Уил имаше и главоболие - според мен страничен ефект от гнева и безсилието. Притежаваше толкова много интелектуална енергия, а не можеше да я оползотвори.Това

му се отразяваше. Но най-мъчителна бе изгарящата болка в крайниците,

безмилостна, пулсираща, тя не му позволяваше да се със-редоточи върху нищо друго. Обикновено пълнех леген със студена вода и ги охлаждах или ги увивах в студени хавлии, надявайки се да облекча страданието му. Върху челюстта му заиграваше мускул, а понякога той просто изчезваше, сякаш единственият начин да се справи с болката беше като се отдалечи от собственото си тяло.Изненадващо и за самата мен, бързо свикнах с грижите около Уил.Изглеж-

даше несправедливо, че макар и безполезни, крайниците причиняваха такова жестоко страдание. Въпреки всичко изброено, Уил не се оплакваше. Затова ми бяха нужни седмици, докато изобщо забележа, че страда. Сега умеех да разчитам напрежението в очите, мълчанието му, начина, по който сякаш се оттегля в някакъв друг свят. Казваше само: „Би ли донесла студената вода, Луиза?” или „Мисля, че е време за обезболяващи”. Понякога изпитваше толкова силни болки, че цветът се отдръпваше от лицето му и то ставаше пепеляво. Това бяха най-лошите

дни.

Но имаше и дни, когато двамата не се дразнехме от присъствието си. Той не изглеждаше смъртно обиден, когато му говорех, както бе в началото. Днес май беше ден без болки. Когато госпожа Трсйнър излезе да ни каже, че чистенето ще продължи още двайсет минути, аз приготвих по едно питие за двама ни и поехме на бавна разходка из градината - Уил внимаваше да не излезе от пътеката, а аз гледах как сатенените ми пантофки с плоски подметки потъмняват от влажната трева.

- Интересен избор на обувки - отбеляза Уил.

Бяха смарагдовозелени. Открила ги бях в един от благотворителните магазини. Патрик казваше, че в тях изглеждам като кралицата на леприконите*.

- Обличаш се различно от тукашните хора. Всеки път очаквам да видя каква щура комбинация ще измислиш.

- И как според теб се обличат тукашните хора? Той зави леко наляво, за да избегне един клон върху

пътеката.- С полар. Или ако си от тайфата на майка ми, с нещо от “Джейгър” и “Уисълс”. - Той ме погледна. - Откъде у

теб този екзотичен вкус? Къде другаде си живяла? - Никъде.

- Какво, живяла си само тук? А къде си работила?

- Само тук. - Извърнах се и го погледнах, скръстила

отбранително ръце на гърдите. - Е, и? Кое му е толкова странното?

- Градът е малък. Не предлага много. И всичо се вър-