Аз преди теб

но.

Умълчахме се, загледани в огъня. В стаята беше тъмно и тихо, рамките на прозорците потракваха леко под поривите на вятъра и дъжда.

- Гадна вечер.

Кучето се промъкна в стаята, отпусна се с въздишка пред огъня и ни загледа с доволство и обожание.

- Е, какво мислиш? - попита той. - Тая работа с подстригването?

- Не знам. Иска ми се да мисля, че е добър знак.

- Тази Луиза е голям образ, нали?

Видях как съпругът ми се подсмихва под мустак.Не и тя,улових се да мисля, но побързах да пропъдя съмненията.

- Да. Да, така изглежда.

- Мислиш ли, че е подходящият човек. Отпих от питието си, преди да отговоря.Два пръста

джин, резен лимон и много тоник. - Кой знае?- отвърнах. - Вече ми е трудно да кажа кое

е подходящо и кое - не.

- Той я харесва. Сигурен съм, че я харесва.Говорихме си, докато гледахме новините оная вечер,и той я спомена

два пъти. Не го е правил досега.

- Да. Е, не ми се иска да те обнадеждавам. - А трябва ли?

Стивън се извърна от огъня. Виждах как ме изучава и може би забелязва новите бръчки около очите ми, устните, стиснати напоследък в тънка тревожна линия. Погледна малкия златен кръст, който сега не свалях от врата си. Неприятно ми беше, че ме гледа така. Не можех да се отърва от чувството, че ме сравнява с някого.

- Просто съм реалистка.

- Звучиш… звучиш така, сякаш вече очакваш да се

случи.- Познавам сина си.

- Нашия син.

- Да. Нашия син. - Повече е мой, улових се да мисля. Ти всъщност никога не си бил до него. Не и емоционално. Просто беше постоянното отсъствие, което той винаги се стараеше да впечатли.

- Ще си промени решението - настоя Стивън. - Има още много време.

Останахме така. Отпих голяма глътка от питието си, ледът ми се стори по-студен край топлината на огъня.

- Все си мисля… - подех, загледана в камината. - Все си мисля, че пропускам нещо.

Съпругът ми продължаваше да ме наблюдава. Усещах, че не отделя поглед от мен, но не можех да вдигна очи към негo. Може би търсеше близостта ми… Но май вече бяхме стегнали твърде далеч за това.

Отпи от чашата си.

- Правиш всичко по силите си, скъпа. - Знам. Но достатъчно ли е?

Той отново се обърна към огъня и взе да побутва ненуж-но една цепеница с ръжена. Излязох тихо от стаята и го оставих сам.

Както се очакваше да направя.

Когато Уил ми каза за първи път какво иска, трябваше да го повтори, защото помислих, че не съм го чула добре.

Успях да запазя спокойствие, след като осъзнах какво предлага, отвърнах, че е нелепо, и побързах да изляза от стаята. Има нещо жестоко в това да си тръгнеш от човек в инвалидна количка. Между пристройката и къщата има две стъпала, които Уил не би могъл да премине без помощта на Нейтън. Затворих вратата на пристройката и останах в коридора. Спокойно изречените думи на сина ми продъл-жаваха да звучат в ушите ми.

Струва ми се, че не мръднах оттам половин час. Той отказваше да промени решението си. Типично за

дума

Уил - винаги да има последната дума.Повтаряше молбата си всеки път, когато отивах да го видя, докато накрая тряб-ваше да се насилвам да ходя там. “Не искам да живеят така майко. Това не е моят живот. Няма изгледи да се възста-новя, следователно молбата ми да сложа край, както намеря за добре, е напълно разумна.” Слушах го и можех да си представя какъв е бил на бизнес срещите, кариерата, която го бе направила богат и арогантен. Беше човек, свик-нал да се налага. Не понасяше мисълта, че по някакъв начин мога да диктувам бъдещето му, че отново бях майка.

Положи много усилия да ме убеди. И не защото религията ми го забранява - макар че перспективата Уил да живее в ада на собственото си отчаяние беше ужасна. (Предпочитах да вярвам, че Бог в милосърдието си ще разбере страданията ни и ще ни прости прегрешенията).

Не можеш да разбереш какво е да си майка, докато сама не го преживееш. Няма как да разбереш, че пред себе си не виждаш единствено порасналия мъж - жизнерадостен,

небръснат, вмирисан, инатлив потомък с глобите му за паркиране, мръсни те му обувки и перипетиите на любовния му живот. Виждаш всички хора, които някога е бил и които носи в себе си.

Гледах Уил и виждах бебето, което бях държала в прег-ръдките си, замаяна и с насълзени очи,неспособна да по-

вярвам, че съм създала друго човешко същество.Виждах прохождащото дете, което посяга да ме улови за ръката.

Виждах уязвимите му места, любовта си към него, живота ни заедно. Ето какво ме караше да унищожа - малкото дете, момчето, мъжа, цялата ми любов, целия ми живот.