Аз преди теб

Не можех да кажа на никого. Това всъщност беше най-лошото. Сега бях съучастница в тайната на семейство Треинър. Повдигаше ми се, нямах желание за нищо и позвъних на Патрик, за да му кажа, че не се чувствам добре и ще си остана вкъщи. Отвърна ми да не се притеснявам, тренирал десетте километра. И бездруго сигурно нямало свърши преди девет вечерта. Предложи да се видим в събота. Стори ми се разсеян, сякаш умът му вече бе дру-гаде, зает с поредния митичен маршрут. Отказах да вечерям. Лежах в леглото, докато черните мисли ме обсебиха до такава степен, че вече не издържах товара им.В осем и половина слязох долу и седнах да гледам телевизия - настаних се до дядо, единствения човек в нашето семейство, който със сигурност нямаше да ми

задава въпроси. Той седеше в любимото си кресло, вперил сълзящи очи в екрана. Никога не бях сигурна дали гледа, или умът му е на съвършено друго място.

- Сигурна ли си, че не искаш да ти приготвя нещо скъпа? - Мама се появи до мен с чаша чай в ръка.В наше-то семейство нямаше нещо, което да не може да се оправи с чаша чай - или поне така се твърдеше.

- Не. Не съм гладна, благодаря.

Видях я как погледна татко. Знаех, че по-късно ще има коментари как семейство Трейнър ме изтощават от работа, как стресът от гледането на инвалид ми идва в повече. Знаех, че ще обвиняват себе си, задето са ме посъветвали да приема работата.

Трябваше да ги оставя да си мислят, че са прави.

Колкото и да е парадоксално, на следващия ден Уил бе в добра форма - беше необичайно разговорлив, държеше на своето и налагаше мнението си. Говореше повече от всякога. Сякаш искаше да съм му спаринг-партньор и беше разочарован, че на мен не ми се играе.

- Хей, няма ли да довършиш скалпирането ми? Разтребвах дневната и спрях да отупвам възглавниците

на дивана.

- Моля?

- Косата ми. Отряза само единия край. Приличам на сирак от времето на кралица Виктория. - Той завъртя гла-ва, за да видя по-добре творението си. - Освен ако това не е поредният ти стилов експеримент.

- Искаш да продължа с подстригването?

- Мислех, че ти доставя удоволствие. А и така приличам

на избягал от лудницата.

Приготвих мълчаливо една хавлиена кърпа и ножиците.

- На Нейтън определено му харесвам повече подстри-ган и избръснат - продължи той. - Но каза, че за да запазя сегашния си вид, ще имам нужда от бръсне всеки ден.

- О! - промърморих аз.

- Нали не възразяваш? А през уикендите ще си оставям дизайнерска брада.

Не можех да говоря с него. Трудно ми бе дори да го гледам в очите. Беше като да откриеш, че гаджето ти изневерява. Странно, но се чувствах така, сякаш Уил ме бе

предал.

- Кларк?

- Да?

- Днес пак си се умълчала. Какво стана с прословутата словоохотливост?

- Съжалявам - отвърнах аз.

- Пак ли е Бегача? Какво е направил? Да не би да си е вдигнал чуковете?

- Не. - Взех мек кичур от косата на Уил между показалеца и средния си пръст и вдигнах ножицата, за да подрежа това, което стърчеше над тях. Тя застина в ръката ми. Как щяха да го направят? Инжекция ли щяха да му сложат?

Или е някакво лекарство? Или просто те оставят в стая, пътна е бръсначи?

- Изглеждаш уморена. Не исках да ти го казвам, когато

дойде, но… по дяволите, изглеждаш ужасно. - О!

Как помагаха на човек, който не може да движи крайниците си? Улових се, че гледам китките му, винаги скри-ти под дълги ръкави. Седмици наред го отдавах на изострената му чувствителност към студа. Още една лъжа.

- Кларк?

Радвах се, че бях зад него. Не исках да вижда лицето ми.

Той се поколеба. Кожата на врата беше по-бледа от тази на тялото му.

Вратът му изглеждаше мек и бял, странно уязвим. - Виж съжалявам за сестра ми. Тя беше… много раз-строена, но това не й дава право да е груба. Понякога е доста директна.Не си дава сметка колко дълбоко може да засегне някого. - Той замълча. - Сигурно затова й харесва да живее в Австралия.

- Понеже там всички говорят истината? - Моля?

— Нищо. Вдигни си главата, ако обичаш. Подрязвах и решех, решех и подрязвах, докато всяко

косъмче бе отстранено или подравнено. И този път на пода

около краката му имаше съвсем малко коса . В края на деня вече знаех какво да направя.Докато Уил гледаше телевизия с баща си, аз взех лист формат А4 от принтера и химикалка от буркана до кухненския прозорец и написах каквото исках да кажа. Сгънах листа, намерих

плик и го оставих на кухненската маса, адресиран до май-ка му.

Когато си тръгвах вечерта, Уил и баща му разговаряха. Всъщност Уил се смееше. Спрях в коридора, с чанта през рамо, и се заслушах. На какво се смееше? Какво бе предиз-викало този изблик на радост, когато след няколко седмици щеше да се лиши от живота си?

— Тръгвам си — извиках от прага.

— Хей, Кларк - започна той, но аз вече бях затворила вратата.