Аз преди теб

Сега госпожа Гришам изхвърляше колекцията от вина на Ричард. Всяка от експлодиращите бутилки се посрещаше с възторжени писъци и поредната доза сърцераздирателни молби от страна на господин Гришам. В краката на зрителите потече червена река и се насочи към канавката.

Погледнах над множеството, след това към къщата зад мен.Не можех да си представя да поканя госпожа Трейнър в нашия хол, с пръснатите навсякъде играчки, дядо, който похъркваше пред телевизора, мама, която пръскаше с ос-вежител за въздуха, за да прикрие миризмата от чорапите на татко, и Томас, който не закъсняваше да се обърне към

всеки нов гост с “копеле”.

- Ъъъ…моментът не е много подходящ. - Може да поговорим в колата, ако искаш. Само пет

минути, Луиза. Мисля, че ни го дължиш. Няколко съседи погледнаха към нас, докато се качвах в колата. Имах късмет, че семейство Гришам бе новината на

вечерта, иначе аз можех да стана тема за разговор.На на-шата улица да се качиш в скъпа кола, означаваше си свалила някой футболист, или те арестуват полицаи в цивилни дрехи.

Вратите се затвориха с приглушен звук и изведнъж настъпи тишина. Колата миришеше на кожа и в нея нямаше нищо, като не броим мен и госпожа Трейнър.

Никакви опаковки от десертчета, засъхнала кал, изгубени играчки или поклащащи се на огледалото ароматизатори,които прикриват тримесечната миризма на разляна кутия с мляко.

- Мислех, че с Уил се разбирате добре. - Сякаш гово-реше на някого пред нея.

Не отговорих.

- Парите ли са проблем?

- Не.

- Може би искаш по-дълга почивка на обед? Наясно съм, че е доста кратка. Бих могла да помоля Нейтън да…

- Не е това. Нито парите.

- Тогава…

- Всъщност не искам да…

- Виж, нали не мислиш, че можеш да ми оставиш из-вестие, че напускаш, и аз няма да те питам каква е причи-ната?

Въздъхнах дълбоко.

- Чух ви. Двете с дъщеря ви. Снощи. И не искам да… Не искам да съм част от това. - А!

Замълчахме. Господин Гришам сега се опитваше да си пробие път до входната врата, а госпожа Гришам бе заета да изхвърля каквото й попадне през прозореца върху гла-вата му. Изборът на метателно оръжие - тоалетна хартия, кутии с тампони, четка за тоалетна чиния, шампоани- го-вореше. че сега тя е в банята.

- Не напускай, моля те - каза тихо госпожа Трейнър. - Уил се чувства добре с теб. От доста време не се е чувс-твал така. Аз… ще ни е много трудно да ти намерим подходящ заместник.

- Но вие… вие смятате да го заведете на онова място, където хората се самоубиват. „Дигнитас”.

- Не. Смятам да направя всичко възможно да се откаже. - И какво ще е то? Молитви?

Тя ми хвърли поглед, който майка ми би нарекла „старомоден”

- Сигурно вече си разбрала, че ако Уил реши да се затвори в себе си, никой не може да му попречи.

- Всичко ми е ясно - отвърнах. - С него съм, за да му попреча да го направи, преди да са изтекли шестте месеца.

Така е, нали?

- Не. Не е така.

- Затова не ви интересуваше какъв опит имам.

- Мислех, че си умна и жизнерадостна, и различна. Не приличаше на сестра. Не се държеше… като останалите. Мислех… Мислех, че ще успееш да го накараш да се почувства по-добре. И ти го правиш - наистина го караш да се чувства по-добре, Луиза. Когато го видях без онази ужасна брада вчера… изглежда, си от малцината, които успяват да стигнат до него.

Сега от прозореца полетя спалното бельо. Беше изхвър-лено на топка, но чаршафите се разтвориха грациозно миг преди да паднат на земята. Две деца грабнаха единия и нукнаха из малката градина, като го развяваха над главите си.

са

- Защо не ми казахте, че всъщност ме наемате за пазач на сина ви?

Въздишката, която се изтръгна от Камила Трейвър, беше като на човек, принуден да дава любезни пояснения на малоумник.

- Може би беше така, когато се запознахме…но знам, че Уил ще удържи на думата си.

Обещал ми е шест месеца и ще ги получим.Нуждаем се от това време , Луиза.Нуждаем се да му внушим, че съществува известна възможност.Надявам се да му внушим,че има и други начини да се радва на живота,различни от предишните.- Но всичко е лъжа.Излъгахте мен и се лъжете един друг.

Тя сякаш не ме чу. Извърна се към мен,извади чекова книжка от дамската си чанта и се приготви с химикалка в

ръка.- Кажи ми какво искаш.Ще ти удвоя заплатата.Кажи ми колко искаш.

- Не ви искам парите.

- Кола. Безплатна храна. Бонуси…

- Не…- Тогава… какво да направя, за да промениш решението си?

- Съжалявам. Просто не искам…

Понечих да сляза от колата. Тя светкавично протегна ръка и ме улови над лакътя. Вторачих се в ръката й, сякаш бе радиоактивна.

- Подписала си договор, госпожице Кларк-каза тя.-Подписала си договор, с който се задължаваш да работиш за нас шест месеца. Според моите изчисления си работила само два. Просто те моля да си изпълниш задълженията по договора.

Гласът й бе изтънял. Погледнах към ръката на госпожа Трейнър и видях, че трепери. Тя преглътна.

- Моля те!

Родителите ми гледаха от верандата. Виждах ги как стоят с чаши в ръка, единствените двама души, загърбили театъра у съседите. Извърнаха се неловко, щом разбраха, че съм ги забелязала. Автоматично регистрирах, че татко носи карираните чехли с петна от боя по тях.