Аз преди теб

Натиснах дръжката на вратата.

- Госпожо Трейнър, наистина не мога да стоя и да гле-дам как… идва ми в повече. Не желая да бъда част от това.

- Помисли си все пак. Утре е Разпети петък - ще кажа на Уил, че имаш семейни задължения. През уикенда също можеш да размислиш. Но отново те моля - върни се!Върни се и му помогни.

Влязох в къщи, без да погледна назад. Седнах в хола, вторачих се в телевизора и след малко родителите ми ме последваха, като си разменяха учудени погледи. Бяха изминали почти десет минути, когато най-сетне чух как госпожа Трейнър запали колата и потегли.

Сестра ми се изправи пред мен пет минути след като се бе прибрала вкъщи - изкачи с гръм и трясък стълбите и отвори широко вратата на стаята ми.

- Да, може да влезеш - казах иронично. Лежах на кревата с крака, опрени в стената, и се взирах в тавана. Бях обула чорапогащник и къси сини панталони с пайети, които сега се бяха събрали грозно на бедрата.

Катрина застана под рамката на вратата.

- Вярно ли е?

- Че Димпна Гришам най-после изхвърли съпруга си -тоя флиртаджия, непрокопсаник и…

- Не се прави на остроумна. Питам те за работата ти. Проследих линиите по тапета с големия пръст на крака

си.

- Да, напуснах. Да, знам, че мама и татко не умират от

щастие. Да, да, да - на всичко, в което се каниш да ме обвиниш.

Тя затвори внимателно вратата, отпусна се в единия край на леглото и изпсува.

- Изобщо не ти вярвам.

Избута рязко краката ми, аз се хлъзнах по стената и се озовах в хоризонтално положение на кревата. Седнах.- О!

Лицето й беше почервеняло. - Не ти вярвам.Мама не е на себе си. Татко си дава вид, че не му пука, но и той притеснен. Как ще карат без пари? Знаеш, че татко трепери да не го съкратят. За какъв дявол

си зарязала такава страхотна работа?

- Не ме поучавай, Трин.

- Е,все някой трябва да го направи! Никъде няма да получаваш толкова. И какво ще пише в сивито ти?

- О,я не се преструвай, че мислиш за другите.Всичко се върти около теб и какво искаш ти. - Моля? - Не ти пука какво правя стига да можеш да подновиш напъните си за блестяща кариера.Просто ти трябвам, за да кърпя семейния бюджет и да плащам за детска градина. Майната им на всички останали -3наех, че постъпвам егоистично и злобно, но не можех да се сдържа.Все пак сестра ми беше тази, която ни докара до това положение.

Таеното с години недоволство заплашваше да избие на повърхността. - Всички трябва да работим гадната си ра-бота, само и само малката Катрина да може да осъществи

проклетите си амбиции.

- Не става въпрос за мен.

- Нима?

- Не, става въпрос за теб и че не можеш да задържиш единствената добра работа, която са ти предлагали от ме-сеци.

- Не знаеш нищо за работата ми, ясно ли ти е?

- Знам, че ти плащат доста над минималната надница. Не ми трябва да знам повече.

- Да ти е хрумвало, че не всичко в живота е пари?

- Нима? Слез долу и го кажи на мама и татко.

- Да не си посмяла да ми говориш за пари - от годни не си внесла и една игла вкъщи.

- Знаеш, че не мога да си го позволя заради Томас. Понечих да изблъскам сестра си към вратата. Не помнех кога съм я пляскала за последно,но сега ме сърбяха ръцете да ударя някого и се боях да не я шамаросам, ако остане в стаята.

- Разкарай се, Трин! Чу ли! Просто се разкарай и ме

остави на мира!

Затръшнах вратата в лицето й. А когато най-сетне я чух

да слиза бавно по стълбите, опитах се да не мисля какво ще каже на родителите ми и как те ще приемат решението ми като поредното категорично доказателство, че не ме бива за нищо.Опитах се да не мисля за Санд в Бюрото по

136

труда и как ще му обяснявам защо съм напуснала най-доб-ре платената неквалифицирана работа. Опитах се да не мисля за фабриката за пилета и че някъде дълбоко в недрата й вероятно все още имаше работен гащеризон и шапка с моето на тях.

Лежах и си мислех за Уил. Мислех си за неговия гняв и неговата тъга. Мислех си за онова, което бе казала майка му, че съм от малцината, успели да стигнат до него. Спомнях си как той се мъчеше да не се смее на песента ми за банджото в нощта, когато снегът искреше под златистата светлина на прозореца. Мислех си за топлата кожа, пухкавата коса и ръцете на един мъж, който бе далеч по-умен и забавен, отколкото щях да бъда аз някога, и който въпреки това искаше да се самоунищожи. Накрая, притиснала глава към възглавницата, се разплаках, защото изведнъж животът ми бе станал по-мрачен и по-сложен, отколкото изобщо си бях представяла, и ми се прииска да се върна назад - назад към времето, когато най-голямото ми безпокойство беше дали двамата с Франк сме поръчали достатъчно кифлички със стафиди.

На вратата се почука.

Издухах си носа.

- Разкарай се, Катрина.

- Съжалявам.

Вторачих се изненадано във вратата. Гласът й беше приглушен, сякаш устните й бяха близо до ключалката.

- Нося вино. Пусни ме, за бога, иначе мама ще ме чуе. Пъхнала съм двете чаши под пуловера - нали я знаеш колко се дразни, когато пием горе. Спуснах крака от леглото и отворих вратата.

Тя забеляза мокрото ми от сълзи лице и бързо затвори след себе си.