Аз преди теб

Дядо извика нещо, което можеше да означава:”Поз-дравления, поздравления!”.

Изправих се и се поклоних. Носех жълта минирокля с остро деколте от 60-те години, която си бях купила от благотворителния магазин. Според продавачката беше маркова, макар че някой бе отрязал етикета. - Дано тази година Лу най-сетне порасне - пожела ми татко. - Щях да кажа „Да направи нещо с живота си”, но май най-после успя. Трябва да ти призная, Уил, че откакто работи при теб, направо е неузнаваема.

- Много сме горди - присъедини се мама. - И благодарни. Че я взехте на работа, искам да кажа.

- Удоволствието е изцяло мое - отвърна Уил. Хвърли ми кос поглед.

- За Лу! - вдигна тост татко. - Да продължава все така!

- И за отсъстващите членове на семейството - додаде мама.

- Дявол да го вземе! - възкликнах. - Трябва по-често да имам рожден ден! Обикновено всички само ме хокат.

Завърза се разговор, татко разказа някоя и друга история за мен и двамата с мама се смяха от сърце. Хубаво беше да ги видя развеселени. През последните няколко седмици татко изглеждаше напълно съсипан, а мама се носеше из къщата с празен поглед. Исках да съхраня тези мигове, в които те за малко забравиха тревогите си, шегуваха се и

бяха милите ми родители. В един миг осъзнах, че не бих

имала нищо против и Томас да е тук.И даже и Трина. Толкова бях погълната от мислите си, че ми трябваше

минута да забележа изражението на Патрик. Хранех Уил и казвах нещо на дядо, стиснала залък пушена сьомга между

пръстите си, които поднасях към усните на Уил.

Това се

бе превърнало в такъв навик за мен, че осъзнах интимността на жеста едва когато зърнах шокираното лице на Патрик.

Уил каза нещо на татко и аз впих очи в Патрик, за да го накарам да спре. От лявата му страна дядо бодеше залъци с лакома наслада и издаваше обичайните си звуци при хранене - леко сумтене и доволни възклицания. - Сьомгата е вкусна - похвали Уил мама. - Чудесен аромат.

- Е, не е нещо, което ядем всеки ден - усмихна се тя.

- Но искахме днешният да е специален.

Спри да го зяпаш, казвах с очи на Патрик. Най-сетне той улови погледа ми и отмести очи.Изглеж-

даше бесен.

Дадох на Уил друго парче, а после и малко хляб, щом видях, че поглежда към него. В този миг осъзнах колко бях свикнала с нуждите му: трябваше само да го погледна да разбера какво иска. Срещу нас Патрик се хранеше с наведена глава - режеше пушената сьомга на малки късчета и ги набождаше на вилицата си. Не посегна към хляба.

- И тъй, Патрик - поде Уил, може би усещайки неудобството ми. - Луиза ми каза, че си треньор по фитнес. Какво точно означава това?

Щеше ми се да не беше попитал. Патрик се впусна в своята прочувствена реч за личната мотивация и как здравото тяло помага за здравия дух. После мина към тренировъчната си програма за „Екстрийм Вайкинг”: температурите в Северно море, нужното съотношение на телесните мазнини, най-добрите му постижения във всяка дисциплина. Обикновено в подобни моменти изключвах, но сега, с Уил до мен, само си мислех колко е неуместно. Защо не можеше просто да каже нещо по-общо и да спре дотам?

- Всъщност, когато Лу спомена, че ще идваш, помислих си, че бих могъл да погледна в моите книги и да ти препо-ръчам някаква физиотерапия.

Задавих се с шампанското си.

- Това е работа за специалисти, Патрик. Не знам дали

ти си човекът.

- И аз съм специалист. Нали лекувам спортни травми.

Изкарал съм медицински курс.

- Това не е навехнат глезен, Пат. По-сложно е.

- Преди няколко години работих с един тип, който имаше клиент параплегик. Каза ми, че се възстановил на-

пълно. Участвал в триатлони и прочее.

- Гледай ти - учуди се мама.

- Та той ме насочи към едно ново канадско изследване, което казва, че е възможно мускулите да си припомнят как са работили преди. Ако тренираш упорито всеки ден, създаваш връзка с мозъка - и мускулите ти може пак да заработят. Бас държа, че ако ти направим един наистина добър

режим, ще усетиш разлика в мускулната си памет.Пък и преди си бил спортен тип,така разбрах от Лу.

- Патрик - казах високо. - Не знаеш нищо за това. - Просто се опитвах да… - Недей. Моля те! Всички притихнаха. Татко се прокашля и се извини, дядо мълчеше и оглеждаше предпазливо масата.

Мама сякаш се канеше да предложи на всички още хляб, но промени решението си.

Когато Патрик заговори отново, в гласа му имаше мъченически нотки:

- Просто е изследване, което мислех, че може да се окаже полезно. Но повече няма да го споменавам.

Уил вдигна поглед и се усмихна с любезно, безизразно лице.

- Ще го имам предвид.

Станах да раздигна чиниите, искаше ми се да избягам от масата. Но мама ме смъмри и ми нареди да седна.

- Ти си рожденичка - спря ме тя. Сякаш някога оставяше друг да свърши нещо. - Бърнард, защо не идеш да видиш как е пилето?

- Надявам се, че вече е спряло да пляска с криле! - Тат-ко се усмихна и зъбите му се оголиха в неловка гримаса.

Останалата част от вечерята мина без инциденти. Виж-даше се, че родителите ми са очаровани от Уил. Патрик -