Бар „Последен шанс“

— Моля те, недей. Мразя да се държат снизходително с мен. Погледни буцата на врата ми, която не се смалява въпреки кошмарната химиотерапия. Аз съм един ходещ тумор. Как искате да разсъждавам? — каза Финтан, после се обърна към Кетрин и добави: — Е, хайде, върви! Излез с Джо и се забавлявай.

Тя се поколеба, не й се искаше да признае, че копнее за срещата с Джо.

— Ако нещата тръгнат добре, ще го доведа при теб — обеща тя.

— Не си прави труда.

— Е, трябва да вървя, иначе ще закъснея.

Кетрин потегли към станцията на метрото, като тракаше нервно с десетсантиметровите си токчета. Опитваше се да върви бързо, за да се освободи от гнева и объркването си.

Тара остана сама с Финтан. Чувстваше се адски неудобно. Очевидно и със Сандро бе така, като се съдеше по начина, по който избягваше да влиза в стаята. Навремето животът на Финтан бе прекрасен и жизнерадостен. Сега се бе превърнал в нещо дребно и безсмислено. Тара се уплаши, че приятелят й всеки момент ще повдигне въпроса за Томас. Наистина той бе освободил Кетрин от обещанието й, макар и по доста неприятен начин, но Тара не знаеше дали и тя се е откачила. Или сега всичко се прехвърляше върху нея. Нямаше сили да го попита.

— Трябва ли да пиеш това? — посочи тя отворената бира на масата.

— Защо? Искаш ли я? Не е ли малко рано?

— Мога да ти задам същия въпрос.

— Но аз съм болен от рак.

Тара въздъхна.

— Точно заради това.

После събра смелост и предложи:

— Искаш ли да опитаме заедно?

— Какво?

— Да си представяме. Както съветва книгата. Нали разбираш, затваряме очи и си представяме, че сме изпълнени със светлина и чистота и…

— Как е Томас? — прекъсна я Финтан.

— Ами… Поговорих с него. Подозирам, че няма желание за брак и не съм забравила, че ме помоли да го напусна. Мисля за това и…

За нейна изненада Финтан отново я прекъсна. При това с думите, с които се бе обърнал към Кетрин.

— Не си прави труда заради мен, скъпа.

— Какво имаш предвид?

— Не ми пука какво правиш. Остани цял живот с Томас, ако искаш.

— Не искаш ли да го напусна?

— Не, Тара. Пет пари не давам. Остани си при него в ролята на изтривалка, каквато си сега. Животът си е твой и можеш да правиш с него каквото си искаш.

— Ясно.

— Животът е гадно нещо — изсумтя Финтан мрачно.

— Значи и аз съм свободна? — колебливо попита Тара.

— Напълно.

— Добре — усмихна се тя. — Не знаех дали си променил решението си само относно Кетрин. Но съм ти благодарна.

Тя зачака бремето да падне от гърба й, да се почувства свободна и весела. Всичко беше наред. Можеше да остане с Томас. Финтан й даде благословията си.

Уха! Можеше да остане с Томас завинаги.

Защо внезапно това й заприлича на заплаха, а не на сбъдната мечта?

Глава 56

Джо чакаше пред гишетата за билети на станция „Финсбъри Парк“, както се бяха разбрали. Наоколо имаше толкова много хора в тениски на „Арсенал“, че в първия миг Кетрин не го видя. Но после го забеляза — стоеше облегнат на стената с ръце в джобовете на якето си. Беше облечен в избелели джинси, груби кубинки и кожено яке. Кафявите му очи гледаха разсеяно. Докато вървеше нервно към него, лицето му си остана намусено и тя съжали, че е дошла.

Почти бе стигнала до Джо, когато мрачното му изражение се изпари.

— Кетрин! — извика радостно той и се отдръпна от стената. — Не те познах. Не те познах — повтори Джо, като огледа внимателно косата, якето, джинсите и ботушите й. — Страхотна си!

— Не съм чак толкова различна — скромно отговори тя.

— Не, но…

Усмихна се още по-широко и въобще не се опита да прикрие възхищението си.

Кетрин отвърна на усмивката му, после извърна поглед засрамена, но щастлива.

— Съжалявам, че закъснях.

Джо си погледна часовника.

— Три минути и половина. Притесних се — ухили се, но наистина се бе притеснил. — Важното е, че дойде. Насам — поведе я той към улицата.

Излязоха навън и тръгнаха по тротоара. Джо не я докосна. Не я хвана за ръка, но вървеше близо до нея, сякаш да я предпази от минувачите. Поведението му бе изключително мило, но това вече не беше повод тя да се държи жестоко или презрително.

Стадионът й се стори огромен. След като показаха билетите си, отидоха да пийнат в бара. После се блъскаха сред стотиците хора и излязоха навън.

Имаха чудесни места под гигантската козирка. Адски цивилизовано. Нямаше нищо общо с тъпченето под дъжда, което Кетрин си бе представяла. Наоколо се виждаха и много жени. Ура! Тя не бе единствената. Седнаха един до друг, като внимаваха да не се докоснат. Кетрин се изненада от броя на посетителите. Хиляди хора. Под нея редици и редици глави водеха към игрището. Тя се завъртя да погледне зад себе си и видя безброй тела, които стигаха чак до покрива. И от двете й страни се простираха безкраен низ от колене. Невероятна гледка.

Ръкопляскането и тропането с крака бе почти оглушително и някак си примитивно. Могъщо и много мъжкарско. Кръвта запулсира във вените й. Джо се завъртя към нея и попита:

— Добре ли си?

— Да — усмихна се тя.

— Топло ли ти е?

Кимна му енергично.

— Виждаш ли?

Ново кимване.

— Е, още няма какво да се гледа.

След кратка пауза Джо попита:

— Искаш ли хамбургер? Или програма?