Бар „Последен шанс“

— Можеше да го споделиш с мен и Финтан.

— Не можех. Ако го признаех пред вас, трябваше да го призная и пред себе си. Исках само всичко да свърши. Беше много по-лесно да затворя вратата към миналото, ако само аз знаех за него.

— Господи, това е кошмарно! — възкликна Тара. — И си го понесла съвсем сама — съжали я тя, после се сети нещо. — Можеше да кажеш на майка си. Тя нямаше да те съди.

— Така е — съгласи се Кетрин мрачно. — Може би дори щеше да се зарадва. И да уреди аборта.

Но Кетрин никога вече нямаше да изпитва морално превъзходство. Достатъчно лошо бе да прилича на майка си, но не и Делия да узнае за това…

— И какво направи? — попита я Тара, убедена, че приятелката й трябва да сподели мъката си с някого.

Кетрин въздъхна тежко и се подготви за ново пътуване до ада.

— Нямах идея как да уредя аборта. Знаех само, че е незаконен в Ирландия и трябва да отида в Англия.

Тара кимна съчувствено, като се надяваше, че притеснението не е изписано върху лицето й, докато слушаше как ужасената Кетрин, сложила двеста лири в чантата си и потеглила с влака към някакво място в Дъблин, където можели да й помогнат. Как не можела да повярва, че ще извърши такова зловещо дело. Как се опитвала да мисли само за бъдещето, когато вече ще бъде свободна.

Влязла уплашено в клиниката, сигурна, че някой ще я познае. Но там били много мили и нежни с нея. Прегледал я лекар, който потвърдил, че е бременна в края на втория месец. После говорила с психоложка, която се опитала да й посочи алтернативите.

— Не искам да слушам — изстенала Кетрин. — Искам само… Моля ви, искам само да свърши.

Психоложката кимнала. Често й се налагало да гледа паникьосани млади момичета, толкова ужасени от случилото се, че не можели да разсъждават трезво.

— Сигурна ли сте? — попитала тя.

Кетрин кимнала и психоложката казала нежно:

— Добре. В Ливърпул има чудесна клиника за аборти. Ще отида да им се обадя. Кога можете да отидете?

— Веднага — отговорила Кетрин с треперещ глас. — Колкото се може по-скоро.

Психоложката я оставила сама в малката стаичка. Върнала се след петнайсет минути с топла усмивка, която обаче не успяла да разтопи ледената буца в стомаха на Кетрин.

— Готово — мило казала тя. — Записала съм всичко тук. Фериботът тръгва довечера в осем. Ще ви заведе дотам в…

Кетрин едва изслушала информацията. Влакове, карти, такси до клиниката, връщане.

— Благодаря ви — прошепнала тя.

Мотала се из Дъблин до края на деня, но не помнела абсолютно нищо. Нямала какво да прави и отишла прекалено рано на пристанището. А докато се разхождала нервно из чакалнята, внезапно усетила нещо мокро и горещо. Грабнала малката си чанта и се втурнала в тоалетната, където видяла, че кърви. Едва тогава усетила болката.

Фериботът отплавал без нея. На следващата сутрин вече не била бременна и хванала влака за Лимерик. Все още й се струвало, че сънува кошмар.

— Значи не си направила аборт — опита се да я развесели Тара.

— Не, но щях — призна Кетрин мрачно. — Все едно, че съм го направила.

— Не е така.

— Така ми се струва.

— А после се прибра в Нокавой и отказа да говориш за това — спомни си Тара. — Беше ужасно разстроена. Сега вече разбирам защо.

— След това писах на баща си — призна Кетрин.

— И какво каза той?

Тара се опита да запази спокойствие. Ако баща й я беше отхвърлил толкова скоро след раздялата с Лоркан, нищо чудно, че Кетрин се бе затворила в себе си.

— Беше мъртъв — простичко отговори Кетрин. — Умрял шест месеца преди това.

— Как се почувства?

Кетрин се замисли.

— Стори ми се, че и аз умирам.

Тара ахна ужасено.

— После се преместихме в Лондон и имах няколко скапани връзки една след друга. Е, това е — опита да се усмихне Кетрин.

— И аз имах няколко скапани връзки една след друга — напомни й Тара.

— Не като моите.

Тара бе принудена да се съгласи.

— Сигурно има нещо общо с новината за смъртта на баща ти веднага след раздялата с Лоркан.

— Може би.

— Добре, че ми разказа всичко. Очевидно е било писано Лоркан да дойде тук в събота вечер — очите на Кетрин пробляснаха с надежда, а сърцето на Тара се сви. — Защото това те върна в миналото — бързо добави тя. — Сега можеш да го превъзмогнеш и забравиш.

— Точно така.

— Права ли съм? Чакаш го да се обади?

— Моля те, Тара, опитай се да ме разбереш. За мен нещата не са приключили. А това продължава да ме тормози.

— Какво те кара да мислиш, че ще дойде?

— Инстинкт.

Тара я изгледа подозрително.

— По-скоро желание. Но дори и да дойде, какво ще постигнеш? Нали не искаш да подновиш връзката си с него.

Ужаси се, когато Кетрин не я опроверга веднага.

— Не знам какво искам — призна отчаяно Кетрин. — Знам само, че не искам вече да изпитвам подобни чувства към миналото и живота си.

— И смяташ, че ще ги превъзмогнеш, като възобновиш връзката си с него? След начина, по който се е отнесъл с теб?

— Не знам.

Отговорът й притесни Тара. Лоркан беше прекалено красив, очарователен, секси и опасен. Винаги щеше да е победител. А странният начин, по който Кетрин говореше, сякаш той всеки момент щеше да звънне на вратата, бе още по-тревожен.

— Какво си намислила? — попита Тара.